What a priviliege it is

to not take sides

when the ground

Beneath you

is not the ground

being taken.

Независимо от поетия курс към интеграция в ЕС и НАТО, завършил през януари 2026 г. с присъединяването ни към eврозоната, България и до днес остава трудно разгадаема вселена на небосклона на международните отношения. На държавата се гледа с известно недоверие не заради нейните възможности и още по-малко заради професионалната дипломатическа гилдия, а заради посланията, които София излъчва по ключови теми от международния дневен ред. Непоследователността, граничеща често с непредсказуемост, е съчетана и с трайното недофинансиране на Министерството на външните работи. Заради политиката спрямо институцията в немалка степен днес тя се намира  в положение на функционална бедност.

Плахостта да бъде заета конкретна и дори смела позиция, и да се участва в дебата за бъдещето на Европа и света по ключови за всички теми е недъг на държавата и нейното политическо ръководство, а не е недостатък на външнополитическата ни служба. Неспособността ни да дефинираме какво искаме и какво предлагаме не може да бъде компенсирана с обяснения какво не искаме, нито прикривана зад „националните интереси на държавата“. Безспорните ни национални интереси не могат да бъдат смокинов лист, зад който да се крият недъзите на българското държавно управление в областта на външната политика и националната сигурност.

След 1989 г. България, без съмнение, постигна стратегическите цели на своето пълноправно членство в ЕС и НАТО и жъне ползите от тази ориентация. Извървеният път мина през лъкатушенията на различни правителства и през съмнения в поетия курс на промяна, но в крайна сметка беше успешен за държавата.

Какво обещават и какво правят българските правителства

Обща черта на българските правителства след 2000 г. е споделената страст да реформират дипломатическата служба, представяйки това като основен елемент на външната ни политика. Едно напълно погрешно твърдение.

Друга споделена черта е постоянната страст по преоткриването на икономизацията на външната политика като основен акцент във всяка управленска програма.

Въпреки системния финансов недоимък и намаляващия като брой и качество професионален състав в МВнР от осакатената институция се очакват дейности, които не са част от професионалните ѝ задължения. Като това да работи за икономизация без поставени цели и без държавна подкрепа. Системното намаляване на средствата на ул. „Жендов“ 2 засегна не само т.нар. капиталови разходи, но на практика лиши министерството от възможността да привлича нови служители в необходимия обем и с нужното качество. Набирането на добри кандидати за дипломатическата служба при сегашните нива на заплащане и възможности за развитие е кауза с предизвестен край.

И през 2026 г., както многократно през последните десетилетия, принципът за икономизиране на външната политика влиза в програмата за управление. Той е изведен напред и от „Прогресивна България“. Това е мантра, която все още се крепи на мита за българското земеделие и неговите пазари в Близкия изток и за някогашното присъствие на нашата индустрия в Африка. В свят, доминиран от изкуствен интелект, и в който например една държава от Залива контролира 7% от обработваемата земя в Аржентина, България трябва да смени подхода.

След 2000 г. и стабилизирането на икономиката страната стана свидетел на появата на  компании от съвременен тип основно в инфраструктурата и строителството. Доминиращи играчи на пазара чрез отношенията си с държавата и големите обществени поръчки натрупаха значителен капитал, но и изпаднаха във форма на зависимост от държавното финансиране. Тази зависимост – след членството ни в ЕС и навлезлите крупни европейски средства – се увеличи неимоверно. Тя доведе до едно по-скоро лениво отношение от страна на крупния капитал към възможностите, които евентуалната икономизация на външната политика можеше да създаде.

Пример за тази инертност беше опитът на правителството на ГЕРБ в периода 2012–2013 г. да активизира контактите с Катар и да създаде условия за реален бизнес. Въпреки многобройните визити и подкрепата на най-високо държавно ниво определените от правителството компании не успяха да осъществят нито една търговска, икономическа или инвестиционна сделка. Дори внесената сума в Българската банка за развитие от страна на Суверенния фонд на Катар през 2013 г. бе изтеглена и пренасочена към други проекти извън България.

Заложената и в програмата на „Прогресивна България“ икономизация като цел звучи добре, но сама по себе си няма особен смисъл. Конкурентните български фирми излизат на международните пазари и без подкрепата на правителството. Подписаният през септември в Париж меморандум между EnduroSat и Arianespace е пример за това. В същото време ангажирането на българската дипломация с бизнес цели отнема от и без това ограничения ресурс на дипломатическите представителства.

Налице е и обективният въпрос за наличието на финансов ресурс. Министерството на икономиката, в чийто ресор би трябвало да попада въпросната икономизация, също не разполага с кадрите и бюджета да я осъществи.

Културна политика и българските общности зад граница

И през 2026 г., както и при предходни правителства, България сякаш гледа периферно на политиката за интеграция и грижа за българските общности зад граница. Програмата на кабинета „Радев“ предвижда увеличаване на мрежата от културни центрове, без да аргументира нуждата от разширяването ѝ при вече съществуващите 11 центъра, и то в ключови за София световни столици. Отново се говори за количество, но не и за качество.

Докато МВнР под натиска за структурни реформи, след 2010 г., закриваше посолства и дипломатически представителства зад граница – поради отпаднала необходимост, то през 2026 г. правителството има намерение да открива културни центрове. И то, при условие че Министерството на културата е с най-нисък бюджет в сравнение с останалите министерства. В същото време по подобие на предишни правителства и това на Радев не споменава нито дума за работата с българската диаспора зад граница, нито за помощта за българските училища и общности в ключови и стратегически за държавата страни като Сърбия, Република Северна Македония (РСМ) или Украйна. Този пропуск кара да се замислим дали и програмата от 2026 г. не е просто досаден набор от пожелания.

Традиционно стратегията за външната ни политика е доминирана изключително от вътрешнополитическия баланс в София и интересите на управляващата в момента партия и нейните партньори. Така е и след парламентарните избори от 19 април 2026 г.

Какво мисли българското правителство за света?

Въпросът къде е България в координатната система на европейския дневен ред кара мнозина в София да се съмняват накъде новото правителство води страната. Решенията дали да се присъединим или не към Коалицията на желаещите, както и към всяка друга международна инициатива, се поднасят ултимативно и основно от министър-председателя. В интерес на истината, Радев всъщност извади България от Коалицията, в която участват над 35 държави. Сред тях е и РСМ. Така Скопие поне видимо демонстрира по-последователна позиция спрямо общия европейски курс от София.

В тази връзка изборът на новия министър на външните работи също буди въпроси. Стана ясно, че назначената начело на МВнР дама не познава принципите и начина на управление на министерството. Без съмнение, Петрова-Чамова е с изградена биография в областта на микробиологията, но нейният път в дипломацията е въпрос на случайно стечение на обстоятелствата. Заради дефицитите на новия министър на практика реалният център за формирането на външнополитическите позициите е на „Дондуков“ 1, а не на „Жендов“ 2. Допустима е и друга теза, че професионалните недостатъци на Петрова всъщност нямат значение, защото, така или иначе, решенията се вземат от Радев, докато за самия министър остава ролята на приемливото лице пред Европа. Театрална роля в миманса.

Първите прояви на новия министър освен с доза премерен сарказъм ще се запомнят и с това, че тя бързо бе принудена да влезе в обяснителен режим от страна на своя премиер. Неприятната ситуация да бъде едва ли не нахокана след посещението ѝ в Киев доведе до съществено намаляване на публичните прояви на министъра. За сметка на това обаче активността на Радев е осезателна.

Страховете на представителите на десния политически спектър, че Румен Радев би имал смелостта да смени ориентацията на държавата чрез промяна на курса, са прекомерни. Той обича да говори за това какво искат хората, но би трябвало да знае, че има определени граници за неговите външнополитически интерпретации. Онова, което министър-председателят и негови министри правят обаче, е да „актуализират“ посланията на София спрямо чувствителни теми като тази за Украйна. Процесът на калибриране на посланията е представен от апологетите на новото правителство като връщане на сцената на международната и европейската политика. Радев не спира да излъчва послания, които, освен че са фактологично неверни, издават също къде е сърцето на новия премиер и доколко той действително е професионално подготвен конкретно в областта на външната политика.

Няколко тези смущават. Подкрепата за Украйна според премиера е причина за продължаващата война и препятства преговорите за мир. Ако премиерът е обърнал внимание, опитите да се изработят принципите, върху които да се водят бъдещите преговори, засега не са успешни, тъй като предложенията на САЩ включват условия, които са най-малкото неконституционни от гледна точка на засегната страна. Твърдението на Румен Радев, че Европа не би могла да издържи във война срещу Русия, изразено пред Народното събрание, е също крайно смущаващо. Почти толкова, колкото и допускането, че Германия в крайна сметка сама е предизвикала инцидента в Лайпциг заради подкрепата си за Украйна. Тоест бихме могли да предположим, че максимата „не би мирно седяло, не би чудо видяло“ вече е основополагащ принцип в начина на водене на външната ни политика.

Дали гласът на България наистина се чува отново, е тема за вътрешна употреба, с която говорителите на правителството охотно спекулират. Сигналите от Брюксел към момента подсказват, че с позицията си София буди известни тревоги. Бележките на Антонио Коща  на съвместния му брифинг с българския премиер са знак за това.  

Опитът на Радев да се отъждестви с външнополитическите решения и позиции е опасен подход и за самия него, защото в такъв случай отговорността за грешките и възможните провали стават персонални. Маниерът му на говорене не предполага дебат. Очевидно външната политика през неговите очи е лесна работа, за която може да се говори свободно по всяко време.

Причините за това суетене по важните международни теми са обясними. България демонстрира дефицитите, натрупвани с годините и довели до отказ от активна роля в международната политика.

Държавата и обществото ни интуитивно усещат колективната слабост в областта националната ни сигурност. Кризата около присъствието на самолети на ВВС на САЩ на  летище София, а после и в Безмер демонстрира атавистичния страх от това да не бъдем въвлечени в конфликт, да не бъдем нападнати. В случая този страх беше по-скоро породен от прекомерната употреба на темата за политически цели, но в дъното на нашето поведение е осъзнаването за нашата неспособност да се защитим, ако не можем да разчитаме на съюзниците си. Предположението, че ракетите на Иран няма да достигнат до нас, защото ще бъдат свалени над Турция или Гърция, е нищо по-малко от това болен да чука на дърво, вместо да се лекува.

Почти фалцетното говорене по темата „самолети на САЩ – Иран“ издадоха за пореден път екзистенциалния страх и национален комплекс от това от България да се очаква твърда позиция и конкретно действие. И ако през 1999 и 2003 г. София беше в състояние да обясни защо допуска самолети на НАТО на път за Косово или защо сме в Ирак и да заяви какви са ползите, които очаква, то днес тя се спотайва дали да бъде в Коалицията на желаещите.

Описаната картина на моментното състояние на българската външна политика буди тревога. Опитът да се монополизират решенията и поведението на държавата по редица теми е опасно, защото грешките от индивидуални решения са за сметка на националния интерес и сигурност. България е част от свят, който се променя, но все още функционира по силата на установения международен ред, международно право и Хартата на ООН. Ако променяме позицията си, която по начина, по който я обяснява новото правителство и премиер би трябвало да се подчини на правото на силата, то в момент на нужда не бива да очакваме да се осланяме на силата на правото. България е държава в центъра на регион, в който паметта за загубени територии и зони на влияние е все още жива и продължава да формира поведението между съседите. Отписването с лека ръка на „правото на собственост“ върху територията на суверенни държави може винаги да създаде прецедент, който да засегне и нашия национален интерес.