Приказка за малката звездичка

Живяла някога в небесния безкрай една звездичка. Но била на място, от което не се виждала Земята и затова един път в годината, на прага на раздялата със старата и посрещането на новата, тя долитала до земята за да се порадва на веселието на хората.

Но когато приближила този път, вместо радост, тя съзряла много тъга сред хората. Приискало й се да направи така, че да са щастливи, но била малка звезда и нямала достатъчно сили за това и опитвайки, можело да изчезне самата тя.

Срещнала Луната. Поздравили се и поговорили. Луната ú казала, че искрено й завижда че е толкова мъничка и може да достига до земята. Съжалила, че когато тя е била малка, се страхувала да не се погуби, давайки от силата си на хората и затова решила първо да стане по -голяма и по-силна. Но след като пораснала, забравила как се лети и не можела вече да помогне.

Замислила се звездичката дали да изчака и тя да събере сили или да помогне още сега на когото може. И решила да не чака.

Всеки, който видела тъжен му давала радостно настроение, а самата тя се смалявала. И когато разбрала, че трябва да се върне обратно за да събере сили до следващата година, тя забелязала едно малко, красиво и много тъжно момиче. То помагало на майка си да се приготвят за празника. Момичето тайно си мечтаело за красиво украшение, каквото имали другите момичета, но не можела да иска това от майка си, защото били много бедни.

Звездичката, без да се замисли, събрала сетни сили да помогне и на това момиче и… изчезнала.

А в ръцете на момичето паднало красиво колие – верижка, обсипана с блещукащите във всички цветове на слънцето сълзи на малката звездичка.