В България поради спецификата на политическото ни развитие рядко може да срещнем семейни бизнеси, които се управляват от трето поколение. В глобален мащаб обаче има столетни компании, които са успели да останат в ръцете на семейството много поредни поколения. И техният успех не се ограничава само в запазване на семейната традиция, а и на това, че са успели са да се превърнат в едни от най-големите глобални компании в света.

Според данни на EY и университета „Сен Гален“ 500-те най-големи семейни компании в света са генерирали приходи от 8,02 трлн. долара през 2023 г. и са дали работни места на над 24,5 млн. души. Ако те бяха национална икономика, щяха да се наредят на трето място по големина след САЩ и Китай. Почти половината от всички фирми в индекса на EY и „Сен Гален“ са базирани в Европа (Северна Америка е домакин на 30% от семейните компании, а в Азиатско-Тихоокеанския регион са 16%).

Много от лидерите в Европа днес имат дълбоки корени и интересна история, която си заслужава да се проследи.

Porshce – страстта на един инженер

В света на автомобилите Европа има множество примери за семейни компании.

Една от тях е Porche. Историята ѝ започва в началото на миналия век с Фердинанд Порше, много талантлив дизайнер и инженер. Интересното е, че страстта му към автомобилите се заражда благодарение на автомобил, конструиран от Готлиб Даймлер (създател на първия „Мерцедес“. По-късно Порше работи по модели на Astro Daimler, днес позната като Mercedes-Benz).

Фердинанд основава собствен бизнес през 1934 г. – дружеството, което днес познаваме като Porshce. Малко след това германското правителство му възлага задачата да проектира практичен и достъпен „народен автомобил“ и му предоставя фабрика за производството му. Резултатът е Volkswagen Beetle, с който Порше оставя трайна следа в автомобилостроенето. След войната бизнесът е наследен от сина на Фердинанд – Фери. Той изиграва ключова роля в развитието на компанията заедно със семейство Пиех – чрез брака на Луиз Порше, дъщеря на Фердинанд, с Антон Пиех през 1928 г.

Дълго време двете семейства управляват съвместно дружеството. Въпреки че отношенията между тях невинаги са били гладки, те остават верни на безмилостния стремеж към съвършенство в сферата на автомобилите. Porsche остава дружество с ограничена отговорност до 1972 г. След това Фери Порше променя статута му на акционерно дружество. Така се сформира изпълнителен съвет, чиито членове са извън двете семейства. В надзорния съвет обаче те все още са на шофьорската седалка.

Ferrero Rocher – Случайното откритие

В пика на Втората световна война несигурността витае във въздуха, а Италия, подобно на много други части на света, е обхваната от смут и отчаяние. По това време в град Алба сладкарят Пиетро Фереро си поставя проста цел – да направи сладките удоволствия достъпни за всички, независимо от заобикалящите ги мрачни обстоятелства.

В този момент какаото – ключова съставка за повечето сладкиши – е оскъдно и на прекомерно високи цени поради войната, което е значително предизвикателство за Пиетро. Така той достига до иновативно решение, насочвайки се към богат на местно ниво ресурс – лешниците. Скоро лешниковата паста набира популярност и мнозина искат да я опитат. В този решаващ момент Пиетро осъзнава, че трябва да увеличи производството и включва в бизнеса и брат си, който има значителен опит в търговията с храни. Така през 1946 г. се създава компанията Ferrero.

След Пиетро начело на компанията застава синът му Микеле Фереро, който прави дружеството глобално. Той убеждава роднините да навлязат и да разширят присъствието си на пазара в Германия, където откриват първия завод през 1956 г. Скоро след това дружеството навлиза и на пазарите във Франция, Белгия, Нидерландия, Австрия, Швеция, Обединеното кралство и Испания.

Микеле е наследен от синовете си Джовани и Пиерто, които са подготвяни от много ранна възраст да поемат семейния бизнес. В продължение на 14 години те го управляват и развиват съвместно, след което на лидерското място остава само Джовани. Притиснат от новите отговорности, той наема Лапо Чивилети, първия главен изпълнителен директор извън семейството. Чивилети заема тази позиция в компанията и до днес, когато марката има установено присъствие в над 170 страни. Компанията остава собственост на няколко членове на фамилия Фереро.

Lego – Историята тухла по тухла

Историята на Lego започва през 1932 г., когато Оле Кърк Кристиансен, дърводелец от Билунд, Дания, решава да произвежда дървени играчки заедно със сина си Готфред. През 1934 г. те кръщават компанията Lego, което произлиза от датското leg godt – „играй добре“. Времената са трудни на фона на разразяващата се Голяма депресия, но компанията оцелява.

През 1947 г. Кристиансен решава да замени дървото с пластмаса. Тя е сравнително ново попълнение в света на играчките и се оказва голямо предизвикателство в историята на Lego, тъй като хората все още предпочитат дърво или метал. Няколко години по-късно се появяват и първите Lego Bricks. Те обаче далеч не са съвършени и претърпяват множество корекции в дизайна.

В последващите години Lego бързо се разраства. Появяват се Lego Duplo, което използва много по-големи части, раждат се първите човешки фигури, създаден е първият Lego парк. Растежът продължава почти до края на ХХ век, когато дружеството се изправя пред значителен спад на печалбите. Той донякъде се дължи на промяна във философията на дизайна. По това време много от първоначалните дизайнери са съкратени и са наети млади „иноватори“, които обаче имат по-малко познания. Това се оказва грешка. Междувременно дружеството започва да създава по-скъпи продукти, като например комплектите Star Wars и Harry Potter, което отблъсква немалка част от клиентите.

Така Lego изпада в ситуация, която налага да се бори с щетите, като през 2004 г. се разминава на косъм от фалита. Тогава начело на дружеството застава Йорген Виг Кнудсторп – първият главен изпълнителен директор извън семейството. Под негово управление дружеството се възстановява и продажбите отново започват да растат въпреки започналата скоро рецесия. Кнудсторп остана на поста до 2017 г., когато беше заменен от 61-годишният Бали Пада, оперативният директор на Lego. Той обаче беше сменен след едва няколко месеца. Днес главен изпълнителен директор на компанията, която има над 25 хил. служители, е Нилс Кристиансен – бивш шеф на инженерната Danfoss.

LVMH – Луксозната империя на Бернар Арно

Вероятно първата асоциация на повечето от нас за семеен бизнес в Европа е конгломератът LVMH на Бернар Арно. През март Арно за кратко за пореден път спечели титлата на най-богат човек в света – позиция, за която често се бори с имена като Джеф Безос и Илън Мъск. Въпреки по-късното си отстъпление Арно е натрупал състояние от над 200 млрд. долара по данни на Bloomberg.

Историята му е еталон за това как работи изкуството да придобиваш. След като завършва университет, той се присъединява към бизнеса на баща си в строителния сектор. Неговите амбиции обаче се простират доста по-далеч и първият удобен момент за тях настъпва с фалита на Boussac, която французинът придобива и под чиято шапка е House of Dior. Вероятно някъде по това време се ражда стремежът на Арно за империя в света на луксозните стоки.

LVMH е създадена пред 1987 г. от знаково сливане на две семейни компании – Moët et Chandon и Louis Vuitton. Малко след сделката Арно получава покана (която някои определят като колосална грешка) от президента на Louis Vuitton да инвестира в компанията. Тя му позволява да закупи много повече акции от очакваното, дава му дял от 43,5% в LVMH и мястото на председател и главен изпълнителен директор на дружеството. Оттогава до днес Арно реализира множество придобивания, включително на Givenchy, Fendi, Tiffany и още над 70 компании.

Разбира се, не всичко се случва по план. Един от историческите неуспехи на предприемача е описан от New York Post като „най-кървавата битка в модата“ – опитът му да придобие Gucci. Историята започва в началото на 1999 г., когато LVMH купува 5-процентен дял от групата. Въпреки позицията на LVMH, че това е чисто приятелски ход от страна на Арно, неговата безмилостна стратегия на придобивания вече е ясна и членовете на борда на Gucci реагират светкавично, осъзнали, че Арно или ще се опита да купи компанията, или постепенно ще увеличава дела си в стремеж към пълно поглъщане. Очакванията им се оправдават едва няколко месеца по-късно, когато LVMH разкрива, че е увеличила дела си до 26,7%. И това се оказва недостатъчно за Арно, който започва настоятелни разговори с Доминико де Соле, изпълнителен директор на Gucci по онова време, за места в борда на компанията. Междувременно делът на LVMH нараства до 34,4%.

В битката следват няколко умели хода на Gucci. Един от тях е предложението за продажба на компанията на цена от 85 долара на акция, което Арно отказва. Другият е създаването на План за собственост на акциите на служителите (Employee Stock Ownership Plan) – инструмент, който обикновено се използва за предоставяне на дялово участие на служителите в дружеството. Това на практика установява нов 42-процентен дял в компанията, което значително разводнява акциите на съществуващите акционери, включително на LVMH.

Gucci не спира с отпора си дотук. Скоро след това, по средата на интензивни преговори с LVMH, става ясно, че Gucci се е съгласила да продаде дела от 42% на PPR – днес позната като Kering, на Франсоа Пино – един от основните конкуренти на Арно, за 3 млрд. долара. Медиите отразиха Пино като „бял рицар“ за сметка на образа на алчен капиталист, който получи Арно.

Сделката между Gucci и PPR обаче се сблъска с правни проблеми и беше отложена от нидерландски съд. Това позволи на Арно да ескалира усилията си – той поиска разследване на управленските практики на Gucci, проверка на ESOP и последващите трансакции, свързани със споразумението между PPT и Gucci. Месеци след първоначалната оферта на Gucci Арно все пак се съгласи да плати по 85 долара на акция за придобиването на компанията – предложение, което този път тя отказа.

В крайна сметка през май 1999 г. PPR официално получи необходимите одобрения и придоби 42-процентния дял в Gucci. Краят на продължилата над две години битка беше поставен през септември 2001 г., когато стана ясно, че Пино се е съгласил да плати 806 млн. долара на Арно за 8,6 млн. акции в Gucci. Той обаче не сложи финала на съревнованието между двамата и амбициите на Арно за стратегически придобивания. Интересното е, че той опита подобен ход срещу Hermes през 2008 г., но беше умело контриран от семейство Дюма и в крайна сметка се отказа.

Противоречията около Арно са множество и по-горните примери далеч не ги изчерпват. Не може обаче да се отрече успехът на французина в изграждането на един от най-известните и значими конгломерати в европейския бизнес. Днес Арно притежава 48% дял в LVMH по данни на Bloomberg. Въпреки че той неколкократно заяви, че не смята скоро да отстъпва лидерското място, нарастват спекулациите кое от децата му ще заеме неговия пост. Арно има петима наследници, като вече постави всеки от тях на ключови позиции.