Антон Хекимян за това колко е важно да можеш да се гледаш в огледалото

Във филма на Димитър Коцев-Шошо “Лора от сутрин до вечер” цялата история се върти около едни вълшебни зарчета, които носят късмет. Лора препуска из града от сутрин до вечер, за да ги събере, а междувременно се случват всякакви комични и не чак дотам комични събития.

Във филма на Антон Хекимян липсват вълшебни предмети, но ако го питате, може би нямаше да е лошо да има нещо, което да вмести 48 часа в 24-часово денонощие. Защото и той препуска от сутрин до вечер – в ефира, през града, в информационния поток, и времето никак не му стига. Но преди това да събуди съжаление, е редно да кажем, че Антон не желае да бъде съжаляван за избора, който сам е направил. Работата въобще не му тежи, свръхранното ставане е вече рутина, а безкрайните ефири на изборните студиа, в които наистина е от сутрин до вечер на екран, са му най-любимото нещо. Да, има и такъв модел хора.

Когато преди 14 години попада като стажант в сутрешния блок на bTV, едва ли Анна Тодорова – тогава шеф на предаването, е подозирала за отдадеността му. Особено след като на въпроса ѝ “Какво можеш да правиш?”, той отговаря с “Нищо.” Въпреки тази му честност, или може би именно заради нея, тя го приема в екипа на “Тази сутрин” и му дава първите уроци в професията. А на него телевизията толкова му харесва, че не си представя да я смени с нещо. Екипът на блока е второто му семейство, а хората, на които разчита най-много, са шефките на „Тази сутрин“ и актуалните предавания на bTV Искра Владимирова и Валя Гиздарска. Помни всеки гост и всяка тема и пази всичко в архив, който не смята за достатъчно подреден, но, споменахме вече, и времето не му е достатъчно. А този архив ще продължава да се трупа, докато, както казва, има истории за разказване.

– Защо си пазиш всичко?

– Сантиментален съм към някакви неща, а и обичам да съм организиран. Трупам в едни големи папки, подреждам си всичко. Всеки ден ми е разграфен по дата, по папка, вътре събирам материали за това, за което чета.

– А спомняш ли си първите си материали?

– Помня ги. Първият ми репортаж беше за изложба на аквариумни рибки. Бяха много красиви. Спомням си, че тогава правих много дълго интервю. И до днес записвам дълго. Обичам да си говоря с хората, да ги питам неща, които ме вълнуват, защото това ги отключва в други посоки. Много често, когато съм ходел на репортажи, съм избирал теми, които не са само по наболелия проблем, а и по нещо, което вълнува душата на хората.

– Ролята на водещ ли ти допада повече?

– Много са различни. Както каза Виолета Гиндева в традиционната ни вече “Седмица на духа”: “Едно е да си артист на театрална сцена, друго е пред кино камера.” Същото е и когато си репортер, а после водещ. Винаги си пред телевизионната камера, но в единия случай си на мястото, където можеш да усетиш и да пипнеш всичко. Когато се срещам със студенти, точно това им разказвам за работата на репортера – много е важно да пресъздадеш, както се казва, аромата и вкуса на мястото, където се намираш, за да го усети зрителят – това е твоята цел. А когато си в студиото, това, което идва като информация от гостите, трябва да премине през журналистическата призма на правилните въпроси,  другата гледна точка...

– Можеш ли да разпознаеш, дали този срещу теб говори искрено?

– Когато не те гледат в очите – там е първият ключ. Иначе има много други сигнали, които се виждат и без да четеш популярна психология. Изпотените ръце, клатенето на стола, моториката на тялото. Но има хора, които не трепват, не мигват, не се изчервяват дори, има някои много добре обучени. При мен каквото ми е на сърцето, това ми е и на лицето и в тези случаи може би си личи недоверието ми. Казвали са ми, че често изглеждам все едно не им вярвам. Питат ме “Ама ти как се сдържаш да не им кажеш нещо?” Моята работа не е да им “казвам нещо”. Така смятам аз, така и са ме учили. Моите критици очакват да задавам въпроси, в които се съдържа оценка и то тяхната собствена. Но един има едно виждане за живота, друг – друго. А аз играя за всички зрители, не за групи хора, всяка от които смята, че е права и че трябва мнението й да бъде отразено приоритетно в рамките на темата. Аз съм там, за да покажа различни гледни точки. Не за да смачкам госта, нито да натрапвам себе си и собствената си позиция. Вярвам, че журналистът не трябва да е последна инстанция.

– Какво мислиш тогава за “Журналистиката – опозиция на всяка власт”?

– Трябва да бъде не опозиция, а коректив. Да работи там, където може да удари проблемът, където фактите не могат да се оспорят. Работата е особена, защото често някой може да се опита да те вкара в схема или пък да влезе в приятелски отношения с теб – в крайна сметка вече сте се срещали десет пъти с този човек. Не се налага винаги да си с голямата брадва, но често неудобните въпроси са неизбежни. За някои хора в социалните мрежи нещата изглеждат по един начин, за хората на село – по друг. Ако покажеш пристрастия, си коментатор, клакьор, но не и журналист. Но когато имаш тази честност към зрителя, колкото и наивно да звучи, и когато гостът отсреща разбере, че не може да я пребори, тогава и той се чувства респектиран. Най-хубаво е, когато и власт, и опозиция, си тръгват от студиото еднакво недоволни. Това е знак, че сме били равноотдалечени.

– Яд ли те е, ако пропуснеш въпрос?

– Било ме е яд понякога. Има една приказка “Да му имам на българина втория акъл.” Понякога не ти идва на момента. Често по-младите журналисти ме питат дали вярвам в непрестанното задаване на един и същ въпрос, ако събеседникът не отговаря. Аз питам, понякога два-три пъти, но се стремя да не прекрача границата, в която вече ще насоча вниманието върху себе си, защото не това е моята роля. Когато един гост отказва да отговори, това е за негова смета, хората си правят важни изводи и от това. Така че за мен постоянното задаване на един и същ въпрос е много близо до безцелната агресия и се стремя да го избягвам.

– Важно ли е темата да ти е интересна, за да направиш хубав разговор?

– В почти всяка тема ми е интересно, защото не е ли, си личи. Не съм от хората, които ще го изиграят, защото не съм артист. Между другото, като малък имах желание да стана актьор, но не мога да помня наизуст, нито да чета от аутокю. Моят мозък е устроен така, че в 90% от случаите говоря без аутокю, иначе бъркам. А ме е яд като сбъркам, полудявам вътрешно. Пара ми излиза от ушите. Но истината е, че много бързам и когато греша, е заради това.

– Защо бързаш?

– Припрян човек съм. Искам нещата да стават бързо, а що се отнася до работата ми, животът ме прекара през целия път в кариерата – стажантски години, дълго учене на занаята, експериментиране, опити. И репортерството, и работата в сутрешния блок, налагат това темпо. Ако някой се концентрира да те гледа и да ти търси грешка, ще я намери. Не може всички да те харесват. Трябва да имаш и критици, от чието мнение да си вадиш поуки и да разбираш дали наистина грешиш, или пък някой не спекулира с отношението си към теб.

– Какво промени в себе си за тези четири години в сутрешния блок заради зрителски критики?

– Много е важно по какъв начин познават името ти. Тези, които най-много критикуват, не само журналистите, са хора, които смятат, че само тяхната позиция е правилна. Не съм се променил толкова заради критиката, колкото заради натрупания опит и предизвикателствата, които се появяват всеки ден, включително заради промените в начина, по който хората вече ползват информацията. Критиците ми също се променят с годините Това, което съм запазил от първите години, е, че съм същият човек, който се старае да е честен със зрителите и със себе си.

– Какви са любимите ти събеседници?

– Много ми е приятно да говоря с хора, при които мисловните процеси текат на малко по-различно ниво. Стана ни традиция рубриката “Седмица на духа”. Там каним хора, с които разговаряме за духа и за това какви сме ние. В другата ни рубрика “Потомците на героите разказват” се срещам с хора, които носят друго съдържание в себе си, други истории, не тези злободневните за поредното нахапано дете или за поредния убит на пътя – все неща, които много ме изтощават, защото са част от всекидневния живот, а не можем да помогнем.

– Как се чистиш от това? Няма ли някакво пренасищане в теб?

– Когато усетя, че има опасност да прегоря, измислям нови неща, които да правя.

– Имаш ли нужда от анонимност?

– Не. Ако си си избрал нещо, защо да бягаш от него. Не се чувствам натоварен, харесвам работата си. Ако много ми е писнало, си хващам шапката и отивам някъде на път през уикенда. През седмицата обикновено моето вземане на дъх е между 9:30 – 10:00, сядам на стола, говорим си с колегите, докато дойде време за планьорката за следващия ден… Понякога обаче адреналинът след предаване пада след доста дълго време.

– Липсва ли ти това, което правиш, по време на почивката ти?

– По-скоро мисля за работата си и какво мога да подобря. Имам цял списък с идеи, които искам да реализирам, а не ми остава физическото време. И понякога съм толкова изтощен, че в петък искам само да стоя и да гледам цъфнали дръвчета. Това ми е любимото. Японците обичат цъфналите вишни, а аз намирам съвършенството в цъфналия бял сливов цвят.

– Има ли стереотипи за теб като за всеки популярен човек?

– Не знам какви са. Но се оглеждам в очите на хората.

– И какво виждаш?

– Виждам доверие, когато идват при мен и ми казват „Трябва повече да ги натискаш” или пък „Добре го натисна този.” Поне на този етап е така. За мен това е достатъчна награда и доказателство, че името ми е останало чисто. Да, със сигурност не съм съвършен. Обичам да се оглеждам в очите на хората, за да видя те какво мислят и как ме приемат, но най-важно е, че мога аз самият да се погледна в огледалото и да заспя спокойно, знаейки, че съм свършил работата си добре. По принцип недостатъчното време за сън, както е при мен, гарантира доста бързо заспиване, но ако има нещо, което смятам, че не се е случило, както трябва, не съм от хората, които могат да заспят.

– Каква е твоята кауза?

– Независимо колко дупки на ден показваме в рубриката “Аз, репортерът” или колко Пешовци с умиращи коне, или колко хора, които са пуснали кучето си да изяде нечие дете, аз си обичам България. И много често споря по този въпрос с мои приятели, които са и по-млади от мен. Никой не може да ме убеди, че сме по-лоши от другите. Моята кауза е да успявам да мотивирам хората да харесаме малко повече България. Няма да го развея като транспарант. Има достатъчно хора, които развяват един куп каузи, за да се чувстват значими.

– Често обаче в хората го има усещането, че тук са останали само онези, които не могат да се реализират навън.

– Всеки си мисли, че някъде другаде е по-добре. Но не е вярно, че тук са останали само неспособни хора. Колкото и “тарикати” да ни се набиват на очи, толкова има и хубави, чисти, нормални хора, които се опитват да живеят в тази държава и да не нарушават правилата. Има ги, но те не се виждат.

– Може би защото не ги показвате… Истина ли е, че лошата новина е добрата новина?

– Не е така. Всеки път си мисля по този въпрос като се събера с малките (студентите първи курс Журналистика, бел. авт.). И те ме питат защо има само лоши новини. Те просто са най-видими за зрителите. Поне според мен показването на лошите новини е с цел малко да се поправим, да подействат възпитателно, някой да се възмути и да си каже, че така не може, или поне че той ще се промени и няма да го прави.

Интервю: Боряна Телбис