Какво научих от четирите години работа в Макдоналдс

Прекарах четири години, от 18 до 22, работейки в Макдоналдс. Работех на пълен и непълен работен ден през тези години, неуспявайки през цялото време да си намеря „по-добра“ работа. Не се издигна по-нагоре по стълбицата, не станах мениджър, не постигнах нищо от особено значение, докато бях там.

На практика въплъщавах абсолютния стереотип на работник в Макдоналдс. Мързелив, глупав, без инициатива.

С годините видях как този стереотип работи по много начини. Помръкналите физиономии на родителите ми, когато им казах какво правя. Хапливите забележки „Още ли работиш в Макдоналдс?“ или „Никога не бих работил/а на такова място.“ Приятелите, които ме насърчават „Просто недей да ходиш на работа тая сутрин“ (защото не е истинска работа).

Това се разиграваше и в моята глава. Бях ужасен служител – от най-бавните, непохватните и недоволните. Тихо си реших, че Макдоналдс е под нивото ми. Постоянно се оправдавах „Това е такааава ужасна работа! Но трябват пари, хахаха.“ В университета се справях добре, обичах книгите и интелектуалните разговори. Не бях човек за тази безполезна физическа работа.

Не се подобрявах. И което е по-важното, не исках да се подобрявам. Защо да се мъчиш да си добър в нещо, което е под нивото ти?

Но след няколко години отношението ми започна да се променя.

Започнах да се гордея с работата си.

Запитах се, каква е разликата между Макдоналдс и всички останали работни места на входно ниво, които имат другите студенти? Защо моята работа е толкова по-окаяна от техните?

Защото работя за голяма корпорация? Не, иначе и работата в Нестле или в Кока-Кола щеше да е също толкова неудобна.

Защото компанията е неетична? Световно известни модни и хранителни гиганти продължават да използват робски труд.

Може би защото е заведение за бързо хранене? Но работата в Subway или Burger Fuel не звучи толкова зле. Защото не е интелектуална? Не, търговията и рецепцията са окей.

След което осъзнах.

Макдоналдс беше работа за хора, които не могат да правят нищо друго. Забелязах, че повечето работодатели, които набират служители на входно ниво не наемат хора, които изглеждат като хората, с които работех.

В Макдоналдс имаше хора с увреждания, хора с наднормено тегло, хора, които не отговарят на традиционните стандарти за външност, хора, които не говорят добре английски, тинейджъри и хора от всички раси. Тези хора съставляваха гръбнака на магазина. Много от тях си бяха спечелили уважението като най-добри служители.

Когато отида в някоя реномирана верига за дрехи или кафене като Старбъкс, през повечето време виждам хора, които приличат на мен. Бели, на двадесет и няколко, сравнително привлекателни, слаби, англоговорящи.

Това е предразсъдъкът, който както аз, така и околните, прилагаха към моята работа. Аз отговарях на критериите за „добра“ работа в магазин за дрехи. Хората, които идват от „по-добри“ среди не се предполага да осъмнат на работа в Макдоналдс заедно с онези, които не могат да си позволят повече, ако опитат.

Ако сте бяло момиче на двадесет и няколко, ще ви се смеят, че работите в Макдоналдс. Но не мисля, че същото се отнася за хората с увреждания, или за тихоокеанките на средна възраст или имигрантите. Техните приятели не се подхилкват тихо „Кога ще си намериш истинска работа?“ Защото това е работата, която се очаква те да имат.

Да, в Макдоналдс е гадно и мазно. Но моето унижение и това на приятелите и близките ми не беше за това, че правя бургери. А за това, че се предполагаше да се справям по-добре от това. Предполагаше се, че съм по-интелигентна, по-трудолюбива и по-талантлива от хората, с които работех.

Заслужавах „добра“ работа. Имах напомпано самочувствие, което върви заедно с това да бъдеш човек с привилегии.

Осъзнах, че отношението, което имам, е много по-зле от това да ринеш картофи. Защото не съм по-добра от един работник в Макдоналдс.

Сигурно имам други умения. Нямам мускули и се изнервям при всякакъв натиск. Винаги ще бъда по-добра в работата на бюро, отколкото във физическата работа. Но това не е защото съм по-интелигентна или по-способна или по-ценна от един страхотен служител в Макдоналдс.

Има различни видове труд. Просто защото третираме работата, вършена от маргинализираните хора като безполезна, не означава, че е вярно.

Не съм толкова трудолюбива, колкото колегите ми, но понякога съм изкарвала двадесетчасови смени, за да съм сигурна, че нито един клиент няма да остане без среднощен хамбургер.

Не съм толкова умна, колкото нашият мениджър инженер, който се е научил как да поправи всички машини, така че да не се налага да викаме механик.

Не съм така организирана като онези, които предвиждат и поръчват съставките за хиляди клиенти на седмица, знаейки, че ако объркат, ще се разправят не само с ядосания шеф. Клиентите чакат на опашките, готови да крещят, да хвърлят напитки и да използват расистки обиди заради липсата на кетчуп. Не съм достатъчно търпелива, за да се справя с това.

Всички тези неща са умения.

И ако си мислите, че сте по-добри от тези хора, защото работите в търговията или организирате папките на някоя рецепция, не сте прави.

За мен времето, прекарано в Макдоналдс, беше безценно. Да, не искам повече да пържа картофи или да правя бургери отново, но научих нещо по-важно. Започнах да разчупвам своята арогантност. Започнах да поставям под въпрос начините, по които отнемам човешкото на хората заради работата им. Спрях да поставям равенство между големите скапани компании и неприязънта към обикновените им редници. Развих повече съпричастност. И ако това е неудобен момент в автобиографията ми, наистина не го разбирам.

Автор: Кейт Норкуей

Източник: Obekti.bg