Всеки разговор за европейската икономика днес започва и завършва с темата за нейната конкурентоспособност. Защо континентът, в миналото създал безброй научни и технически постижения, родил Индустриалната революция, развил съвременните финанси и дал тласък на световната търговия и глобализацията, днес изглежда като постоянно изоставащ в икономическо отношение? Как ще се справи Европа в променящия се глобален баланс на икономически и финансови сили, изправена пред очевидни проблеми с производителността на труда, демографията, нуждата от инвестиции и все по-остра външна конкуренция? Ще продължава ли да изостава технологично от САЩ и Китай?

Подобни въпроси доведоха европейските ръководители до разбирането, че е време за задълбочен анализ, на чиято основа да се дефинира визия за икономическото бъдеще на Европа. Така миналата година се появи прословутият доклад на Марио Драги, където той представи своята диагноза и рецепти за устойчивост и конкурентоспособност на европейската икономика.

Според Драги предизвикателствата за Европа идват от това, че установените от десетилетия модели за растеж се променят поради забавянето на световната търговия, бурното развитие на технологиите и геополитическата фрагментация и противопоставяне. Европейският съюз е уязвим с голямата си икономическа отвореност – търговията (внос и износ) заема над 50% от БВП при 37% в Китай и 27% в САЩ. Това прави Европа зависима от международното търсене на нейната продукция и трансграничните вериги за производство и доставки, включително на критични и редки суровини.

Европа страда и от скъпа енергия с до три пъти по-високи цени на електричеството, отколкото в САЩ и Китай. Това изземва ресурси, които иначе биха могли да бъдат инвестирани и да повишат производителността в икономиката. Според анализа решението за понижаване на енергийните разходи се състои в ускоряване на процеса на декарбонизация и още инвестиции във възобновяема енергия.

Континентът изостава и технологично. В ЕС преобладават стари предприятия със стари технологии, а европейските компании са инвестирали в изследователска и развойна дейност 270 милиарда евро по-малко от американските по последни годишни данни. Ето защо Драги препоръча рязко да се вдигне едновременно качеството и комерсиалната приложимост на технологичните изследвания в университетите и научните центрове. Също е нужно сериозно финансиране за технологични проекти, включително за сметка на частни спестявания посредством капиталовите пазари. Друг приоритет трябва да бъде интегрирането на изкуствения интелект в индустриалния сектор.

Препоръките на Марио Драги бяха посрещнати с голям ентусиазъм. Практическото им прилагане към днешна дата обаче буксува.

Изследователският център European Policy Innovation Council изчисли, че година по-късно от 383 препоръки в доклада изцяло са изпълнени едва 11,2%, частично са изпълнени 20,1%, по 46% се работи, а 22,7% не са изпълнени изобщо.

Самият Марио Драги предупреди, че предизвикателствата пред Европа от миналата година досега са нараснали и днес тя се намира в още по-трудно положение. Той призова за приемане на конкретни срокове и отговорни институции, които да извършат нужните промени, какъвто е бил подходът, създал най-успешните според него досегашни европейски проекти – единния пазар и еврото.

Единният пазар има за цел да осигури свободно движение на стоки, услуги, капитали и хора, създавайки обща икономическа зона на континента. Предложен през далечната 1985 г. от Жак Делор, днес той обслужва 450 милиона потребители и 26 милиона фирми. На теория единният пазар е най-ценното икономическо предимство на Европа.

На практика обаче се оказва, че той все още не функционира в завършен вид и често е блокиран от национални правила и стандарти, затрудняващи истински свободния обмен.

Тази тема привлече вниманието на Международния валутен фонд. Според негово изследване между държавите членки има вътрешни бариери (например нехармонизирани правила или лоша инфраструктура), които са равнозначни на митнически тарифи в размер 44% при стоките и 110% при услугите. Неслучайно търговията между държавите в ЕС е над два пъти по-малка, отколкото тази между американските щати.

Изводът е, че за да се утвърди на глобалната икономическа сцена, ЕС трябва преди всичко да доизгради своя вътрешен единен пазар.

Разминаването между цели и реалности няколко десетилетия след създаването на единния пазар повдига принципен въпрос – дали пък Европа няма някакъв фундаментален проблем със стратегическото планиране в областта на икономиката?

Нека си припомним предишни амбициозни, но днес позабравени опити за формулиране на стратегически приоритети. Списъкът е удивително дълъг – независимо дали това може да се тълкува като последователност на усилията или неспособност за извличане на уроци от минали несполуки.

Например т.нар. Лисабонска стратегия от 2000 г. постави амбициозната цел до 2010 г. ЕС да се превърне в най-конкурентоспособната и динамична икономика в света. После през 2010 г. Марио Монти, бивш еврокомисар и бъдещ премиер на Италия, разработи „Нова стратегия за единния пазар“.

Последните десетина години бяха особено наситени с производство на стратегически анализи за състоянието и перспективите пред европейската икономика – имаше поне 4 такива. В отговор на Глобалната финансова криза и кризата в еврозоната през 2012 г. се появиха т.нар. Доклад на четиримата президенти (ръководителите на Европейския съвет, Европейската комисия, Еврогрупата и ЕЦБ) и документът „План за дълбок и истински паричен съюз“ на Европейската комисия. През 2015 г. излезе „Доклад на петимата президенти“ (там беше добавен като автор председателят на Европейския парламент), посветен на „завършването“ на Икономическия и паричен съюз. Месеци преди доклада на Драги през 2024 г. бившият италиански премиер Енрико Лета представи друг обширен доклад за развитието на единния пазар.

Европа отдавна търси своя модел на икономическо развитие. След Втората световна война беше възприет подход, основан на едно допускане – че икономическият просперитет и стабилност ще бъдат постигнати чрез максимално интегриране между отделните държави с прехвърляне на все повече правомощия за вземане на решения на наднационално ниво.

Първоначално всичко вървеше добре. На фона на поредица от политически и икономически обединения след средата на миналия век европейските държави забогатяваха, радвайки се на нарастваща производителност. През 90-те години на миналия век най-напредналите европейски икономики настигнаха САЩ по производителност.

След това обаче нещо се пречупи. По оценки на МВФ сега най-развитите страни в Европа имат около 15% по-ниска производителност от САЩ. Континентът, изглежда, пропуска възможностите, които дава съвременната технологична революция. Като основна причина за това се изтъква прекалената административна и регулаторна тежест и сложността на правилата. Това възпрепятства иновациите. Не е изненада, че именно в тази посока бяха фокусирани голяма част от препоръките в доклада на Марио Драги.

Парадоксално или не – докато проблемите с конкурентоспособността на Европа стават все по-видими, напредва политическата и икономическата интеграция. В днешния ЕС освен паричния съюз с общата валута вече имаме Банков съюз, изгражда се Съюз на спестявания и инвестиции, говори се за Съюз за отбрана и Дигитален съюз.

Такъв стремеж към „икономика на съюзите“ отразява все същия постулат, че пътят към просперитет минава през засилване на интеграцията. Рецептата е една, казано на брюкселски жаргон – „повече Европа“.

Този принцип официално не се подлага на съмнение, но в същото време се появяват двустранни или многостранни договорености, които не обхващат цялата общност от всички държави членки. Наскоро частните компании Airbus, Thales и Leonardo обединиха усилията си, за да конкурират господството на САЩ в аерокосмическата индустрия. Обмисля се създаването на нови международни университети и научни центрове, фокусирани върху най-новите технологии и изкуствения интелект. Европейски банки вече са разработили собствена инфраструктура за трансгранични незабавни преводи, която ще осигури на Европа независимост от американските Visa и Mastercard, които сега доминират в тази сфера.

Отделни държави също се впускат в свои амбициозни планове. Ярък пример е Германия, където преди месеци правителството обяви инвестиционен план от 500 милиарда евро в инфраструктурата и енергетиката. Чрез инициативата „Направено за Германия“ 61 частни компании се ангажираха да инвестират 631 милиарда евро в националната икономика до 2028 г.

Все пак, никой сериозно не е оспорил големия анализ на Марио Драги и неговите препоръки – инвестиции в развитие и внедряване на нови технологии, дигитализация, образование и облекчаване на административни тежести и регулации. Ясно е също, че дори светът да се деглобализира, това не трябва да обезкуражава, а да стимулира търсенето на нови търговски и инвестиционни споразумения и пазари за европейските стоки (в деликатен баланс с нюанси на протекционизъм за европейските производители).

Откритият въпрос е друг – как ще се съчетават действията на ниво ЕС с „коалициите на желаещи“ държави, отделни правителства или частни компании, бързащи със собствени проекти? Дали европейците ще приоритизират националните или общоевропейските икономически планове?

В този контекст и България трябва да търси собствено икономическо позициониране. За момента обаче няма признаци за държавно стратегическо мислене и политики, които да идентифицират области или отрасли, които страната да развива с приоритет. Енергията отива в счетоводни разчети за вкарване на държавния бюджет в определени числови рамки, но не се виждат воля и капацитет за реформи, които да преодолеят структурни слабости в българската икономика.

А тези слабости са почти едни и същи из цяла Европа – недостатъчна производителност и конкурентоспособност, влошаващи се демографски показатели и изоставане в разработването и прилагането на нови технологии. Плюс нужда от много, много инвестиции.