Академичното писане било като разговор – постоянен поток от обмяна на факти, обяснения, тяхното надграждане, осмисляне и утвърждаване. По този повод нека започна с една препратка към текст, която написах преди 2 години, отново за списание „Мениджър“.

Веднага след поредни избори и на прага на неизвестността – кога и дали ще има правителство, въпросната статия идентифицира необходимостта ние като общество да счупим формализма в комуникацията между политическите субекти и гражданите, който се превръща и във формализъм на гражданското участие, и да го заменим със смислен разговор и съдържателна политика, която да донесе промяна в модела на партийно представителство. За съжаление, започвайки този разговор със себе си, не откривам особен напредък в основния modus operandi на българската политическа система.

Изглежда все повече, че политиката е „зациклила“ в почти митична по пропорциите си повторяемост. Точно както в гръцката митология „кръговостта“ е организационен принцип на всичко – човешката съдба, сезоните, властта, така и структурата на българския политически процес се оказва затворена в един кръговрат. В теорията на политическите науки той е известен като „харизматично“ лидерство. Позволете ми това лирическо отклонение, за да изградя контекста, в който да поставя заключенията на този текст.

„Харизматичното“ лидерство е формулирано като концепция от класика на германската социология Макс Вебер. Той използва термина, за да обособи не просто някакъв тип хора с „изключителни“ качества, а за да каже, че усещането за „изключителност“ на техните качества се превръща в определяща характеристика на връзката между тях и техните последователи.

Харизмата не е в субекта, а във възприятията на последователите. За да сработи този механизъм, обикновено са необходими следните условия: човек, който се отличава с определени качества – лични или ситуационни, обвързани с институционалността; ситуация или усещане за социална криза, която изисква въпросните качества; радикална заявка за решение на тази криза, обикновено изцяло обвързана с „магическите“ качества на лидера, според която само той е способен да се справи с нея; специални отношения между лидера и последователите, особено тяхната отдаденост към лидера и каузата. Последната характеристика ще оставя за накрая.

От „за 800 дни“, та до днес…

Предполагам, никак не е трудно да се разпознаят конкретните отправни точки на кръговратното движение, което, твърдя, вече е системна характеристика на българския политически процес.

През 2001 г. на фона на усещане за корупционни скандали, сътресение в управлението на СДС и полуизмислена криза в отношенията между Иван Костов и Петър Стоянов Симеон Сакскобургготски обеща „нов морал“ в политиката и подмяна на „корумпирания“ елит с млади и компетентни политици в рамките на магическите „800 дни“. Вероятно не се заблуждавате, че ако някой друг беше обещал подобно нещо, то едва ли би звучало изпълнимо. Резултатът – 120 депутатски места за НДСВ.

През 2009 г. – корумпирано управление на „тройната коалиция“, решение на Европейската комисия за замразяване на средствата от европейските фондове за проекти в България и нов борец, обещаващ възмездие за корумпираните политици, както и онова негово прословуто „ние ги хващаме, те ги пускат“. Резултатът: ГЕРБ – 119 депутата.

Превъртаме няколко години и няколко сходни радикални проекта, които не се оказаха структуроопределящи, и попадаме в 2021 г., когато само в рамките на няколко месеца две подобни политически явления се оказаха формациите с най-голяма парламентарна група. На фона на продължили шест месеца протести, корупционни практики, олигархични зависимости и скандали в съдебната система, както и на оставката на правителството на ГЕРБ и ВМРО, първо „Има такъв народ“, а после и „Продължаваме промяната“ заложиха на кризата и „новото“ магическо начало и за кратко бяха център на разговора за политическа промяна. Разговор, който така и не доведе до отговор на един съществен въпрос – как изглежда адекватният, реалистичен и постижим модел на промяна на българската политическа система. Промяна, която да донесе и принципите на доброто управление по нашите земи.

Един месец преди шестите извънредни парламентарни избори за изминалите шест години (девети, ако броим местните, президентските и изборите за ЕП), ситуацията отново изглежда революционна. Протестът от декември 2025 г. за пореден път доказа, че не апатията на българските граждани и не примирението с настоящия политически модел са причината за ниската избирателна активност или за настанилото се сред политическите партии усещане за търпимост към невъзможността да се намери изход от настоящата политическа криза. Оправдано ли е обаче усещането за промяна?

Без съмнение, витае усещане за оптимизъм, позагубен в поредицата от избори и намерен отново в поколението Z и неговата политическа „активизация“. Същественият въпрос обаче е оправдан ли е той, или – по-скоро – има ли начин да се оправдае? Да започнем с това какво е новото днес, та да породи известната приповдигнатост в българското публично пространство.

Нов протест, стари проблеми

Безспорно ситуация има, но тя далеч не е нова. Дори да включим Gen Z в уравнението като съществен елемент от анализа, той пак би показал, че списъкът с проблеми, които „протестът“ поиска да се решат, е до болка познат. За пореден път се говореше за срастване на икономическите интереси с държавните институции, за вихреща се корупция, за овладяване на структурите на прокуратурата от политически и престъпни интереси, за зависимостта на съдебната власт. Отново имената на породилите общественото възмущение лица се оказаха същите, които повтаряме по площадите от 2014 г. насам.

Да обобщя: от 2014 г. (а вероятно може да върнем лентата и до 2009 г.) събитията се въртят в порочния кръг протест, избори, кабинет – и така над 10 пъти само в този период – без дори минимален напредък по отношение на решаването на проблеми, които очевидно трайно вълнуват мнозинството български граждани.

Това разминаване между „статуквото“ (обществените очаквания за нов системен модел на политически процес) и „промяната“ (политическите партии, които са носители на заявката за този нов модел) периодично създава ситуации, които генерират нови политически проекти, които обаче вместо за промяна, служат за терапия на обществените очаквания.

Трансформиращата сила на обществения гняв изчезва, инициативата се изземва, но разочарованието се натрупва. Разочарование, което намира две проявления: затварянето и радикализацията на политически активните ядра на партиите, които се капсулират, за да осигурят оцеляването си; и отчуждаването от собствената индивидуална отговорност в полза на лесния изход – „новия“ политически проект. Разбира се, той обикновено е „лидерски“, понеже инвестицията в изграждането на лидер е по-малка, отколкото инвестицията в изграждане на общност; по-лесно се възвръща; с Един е по-лесно да се разберем, отколкото с мнозина; а и няма време за повече.

„Зациклянето“ на политическия процес в този кръговрат има две съществени последици. Поради естеството на „харизматичните“ партии тяхната институционализация е особено проблематична. Лидерите се съпротивляват на каквито и да е програмни, организационни и структурни процеси, тъй като по същество те не просто ги ограничават във вземането на решения, но и в способността им да се „харесват“ на различните корпоративни и граждански интереси и стесняват, разбира се, обхвата на потенциалните гласоподаватели. Поради факта, че в разглеждания период голяма част от правителствата са доминирани от подобни политически проекти, институционалността дори на държавните структури беше сериозно разградена. В резултат на това се наблюдават рекордни нива на обществено недоверие към институциите в България.

Втората последица е свързана с изместването на центъра на радикалността в посланията, които лидерите отправят за решаване на кризата, с която българските граждани вече трайно живеят.

Ако до този момент политическите проекти се организираха предимно около лидери, които освен на харизмата си разчитаха на обикновен популизъм – старите елити, които не се вълнуват от интересите на гражданите и новите, които ще работят в името на гражданите, то за първи път в основата на новия проект (разбирай „Прогресивна България“) е поставен под съмнение неоспорим до този момент консенсус в българското общество. Този за принадлежността на България в Европейския съюз. Не очаквайте, разбира се, това да бъде казано така и в прав текст от участниците в проекта. Как да сте сигурни тогава, че това, което казвам, има основание? Нека се пробвам да обясня.

Радев и изместването на политическия център

В началото на 2026 г. ситуацията за пореден път се подреди така, че изгубилият от известно време инерция Румен Радев да се окаже в сърцето на нов политически проект. Усещане за неизбежна социална криза, породено от очакванията за ефектите на новия държавен бюджет, нагнетени от предстоящото приемане на еврото и от наглостта на политиците, срещу които се протестира от 2014 г. насам, създадоха перфектните условия за търсене и намиране на човека, който може да се справи с тази комбинация от фактори. Носител на ситуационната „харизма“ на президентската институция, гарнирана с ореола на бивш командващ Военновъздушните сили, Румен Радев обяви похода си срещу олигархията, мафията и техните проявления в държавните институции. Разбира се, назова лицата, които всички познаваме, но се въздържа да дефинира радикална заявка за политическа промяна.

Неговите говорители обаче не се посвениха да сравнят протеста в България – силно проевропейски, между другото, с протестите срещу решения на ЕС в Словения, Унгария, Полша и т.н. И с това да поискат мандат за самия Радев да спаси не просто България, но и ЕС от самия себе си. Този опит да се обясни поведението на Радев като държавен глава не като съпротива срещу ЕС, а като поведение на смел реформатор, който просто не харесва посоката, в която се развива Съюзът, първо, дойде сравнително късно и второ – стои без особена тежест на фона на увеличилите се преди всичко заради риториката на президентството и неговите съветници до 30% български граждани, готови да подкрепят решение на България за напускане на ЕС. Мнозинството от тези граждани, без никакво съмнение, би гласувало за Румен Радев на предстоящите избори, което повдига сериозни въпроси за това кого представлява той и с какъв мандат би провел преговорите за съставяне на правителство.

А преговори ще са необходими. С оглед на социологическите проучвания към този момент са ясни две неща. На терен е поредният „харизматичен“ политически проект, който се радва на сигурна преднина сред гласуващите български граждани. Този проект, за разлика от предишните, няма потенциала да се доближи достатъчно до пълно мнозинство, но ще промени центъра на политическа гравитация в следващия парламент. Не само защото е нова политическа формация, а и защото значително ще измести границите на влияние на наратива, който до този момент беше възприеман като сравнително маргинална част от политическия разговор в България.

Изборите като въпрос за границите

Така предстоящите избори ще се превърнат във въпрос за границите. Не за червените линии, чертани в тъмни кабинети в името на политическото оцеляване, а за това как изглежда разговорът за бъдещето на българското общество. Как си представяме човека, с когото се возим в градския транспорт, как общуваме с хора, с които не сме съгласни, и най-вече – как приемаме различието?

Въпроси, които стоят и пред всички останали политически формации в рамките на следващия парламент. Въпроси, които странно се заобикалят. ПП-ДБ се правят, че Румен Радев е някакъв нов феномен в българската политика и не знаят какви са неговите убеждения, вероятно тайно обнадеждени от възможна бъдеща коалиция и водени едва ли не от разбирането, че „той само така си приказва, за да спечели“. Само че такава „печалба“ води със себе си още повече нормализация на патологиите в българското общество. ГЕРБ са се снишили, очевидно решили, че стратегията за минимизиране на щетите е това, което ще им осигури дългосрочно оцеляване, вместо да се опитат активно да капитализират проевропейските нагласи на голяма част от нерешилите да гласуват и периферните през годините им избиратели. ДПС ще се опита да докаже, че традиционно корпоративният им вот продължава да бъде сериозен фактор в българската партийна система. Останалите формации („Възраждане“, МЕЧ, ИТН, БСП) са по-скоро част от проблема, наречен радикализация и изкривена нормалност.

Две добри новини

В така описаната ситуация могат да се открият две добри новини. Едната е свързана с петото изискване към „харизматичното“ лидерство – нали помните, че го оставих за накрая – да осигурява повтарящ се успех. Не просто да генерира подкрепа на изборите, но да продължава да го прави отново и отново. Към този момент не изглежда „Прогресивна България“ да има нужните партньорства, а и потенциала да състави следващо управление. Радикализацията на формацията не води до събиране на „меки“ и периферни гласове по същия начин, по който предишни „умерени“ харизматици успяваха да го направят. Шансовете този проект да се окаже поредното изпускане на пара в цикъла на българския политически процес съвсем не са малки.

Втората добра новина е, че размерът на този шанс е изцяло в ръцете на вас, гражданите. Време е гневът да се превърне в трансформиращата политическото пространство сила. Време е ние да лишим политическите си представители от комфорта на снишаването и от илюзията, че глупавото им политическо поведение остава незабелязано и ненаказано. Искайте отговори – за бъдещата коалиция, за плановете за политическо управление, за стратегията за политическа промяна. Питайте защо хората, които харесвате, не са в листите. Не разчитайте единствено на гласуването като инструмент, за да успокоите съвестта си. Не позволявайте на общите приказки, изпразнените от съдържание идеологеми и озлоблението на партийните ултраси да изместят разговора към поредното „мазохистично“ бягство от отговорност и гласуване за по-малкото зло.

Защото дори разговорът за борбата с мафията минава през ясен план – с кого, с какви средства, в рамките на какъв хоризонт и с цената на какво? Ако не получите ясни отговори, не са ваши представители! Ако не получите ясни отговори, кръгът ще се завърти отново.