Притча: Най-ценното

Един човек в детството си бил много привързан към възрастен мъж-съсед. Тогава момчето било сирак и старецът се опитвал по всякакъв начин да замени мъртвия му баща. Помагал му с уроците, водел го със себе за риба или пък просто на разходка. Двамата били неразделни приятели.

Но времето минавало, момчето растяло, тръгнало на училище, появили се нови приятелства и увлечения. После отишло в университет, след това започнало работа и създало семейство. Отдалечило се от дома, от роднините си и от своя стар приятел.

Един ден ненадейно дошла вест, че съседът е починал. Мъжът си спомнил как старецът бил за него като втори баща. Усетил дълбока, горчива вина и заминал да го изпрати поне в последния му път.

Вечерта, след погребението, мъжът влязъл в пустата къща на починалия. Всичко си било същото, както го помнел от детството си...Липсвало само едно нещо, което в миналото постоянно вълнувало въображението на малкото момче – малка кутийка, която старецът пазел ревниво и винаги казвал, че вътре се крие онова, което е най-ценното за него. Мъжът помислил, че някой от роднините е взел кутийката и си тръгнал.

Две седмици по-късно обаче получил пратка. Върху нея било името на неговия стар добър приятел – починалият съсед. Човекът замръзнал от изненада, но отворил пакета.

Вътре била онази, същата малка кутия, която знаел от детството си. Отворил я с треперещи ръце, нетърпелив да види най-сетне най-ценното съкровище на своя другар, а вътре бил очукания часовник на стареца, с гравиран надпис: „Благодаря ти за времето, което прекара с мен!“