Притча за владетеля и градината

В древни времена един владетел имал пищна и красива градина, в която много обичал да прекарва голяма част от времето си. Но, веднъж, когато пак тръгнал на обичайната си разходка в градината, онемял от ужас – всички негови растения били повехнали и клюмнали.

— Какво става? — потресен, вървял и питал владетелят.

Дъбът първи му отговорил, че загива, защото много иска, а не може да бъде висок и строен като Елата. Тя пък възкликнала, че линее от мъка, че не може да ражда сладко грозде като Лозата. Която пък се разплакала, че не може да цъфти и ухае като Лилията. А Лилията пък вехнела от яд, че нямала силата и мощта на дъба.

Натъженият цар бродел безсилен из загиваща градина, когато внезапно видял малко цвете с ярки цветове и нежен аромат.

- А ти, как така си живо? – попитал озарен от надежда владетелят.

– Аз, царю, съм Фрезия. И цъфтя, защото не се опитвам да бъда никой друг!