Без солидарност няма успех в държавата

Имало време, когато думите значели нещо. Хората ги използвали не само, за да се разбират, но и да отстояват идеите си. Тогава комунистите например, вярвали в „солидарността на трудещите се по света“, а антикомунистите нарекли най-големият и влиятелен работнически профсъюз „Солидарност“ (Solidarność). Така една-единствена дума означавала коренно различни неща и служела на несъвместими каузи...

Днес комунизмът е все по-далечен спомен. Думите все по-малко означават нещо - важни са цифрите. Затова непрекъснато виждаме класации на: най-богатите спортисти, най-скъпоплатените актьори, най-влиятелните изпълнителни директори ... Изведнъж се оказа, че майсторството, таланта и новаторството могат да се измерят с пари. Дори телевизионните предавания вече не се делят на смислени и безсмислени, а на програми със или без рейтинг. А това не винаги е едно и също...

Но има една област, в която въпросът „Съществува ли солидарност?“ не е просто въпрос на живот и на смърт. По-важен е. Тази област е бизнесът, където от отношенията между служител и работодател зависи как се справяме с кризата. Всеки един от нас и обществото като цяло. Защото България друго състояние освен „криза“ не познава в последните десетилетия. И едно е ясно - или ще успеем заедно, или ще се провалим пак заедно. Да кажем, че трябва да сме по-отзивчиви, по-единни, по-солидарни помежду си, означава да не кажем почти нищо. Необходимо е нещо повече.

Трябва да се научим да работим по-добре заедно. Защото солидарността не е улица с еднопосочно движение. Изискват се усилия не само от мениджърите, но и от техните подчинени. Целенасочени усилия, които водят в обща посока и преследват конкретни резултати. Като начало има три неща, които всички трябва да променим в офиса сега, за да имаме успех в бъдеще.

Първо, да се научим заедно да управляваме времето си. Успехът или неуспехът на всяко начинание зависи от начина, по който боравим с този безценен ресурс. Днес, когато човек може да получава и изпраща информация от всякъде, все по-голям анахронизъм е мениджър, който настоява да се работи от 8 до 17 часа и забранява на служителите си Facebook и Skype на работното място. Също толкова безумно е, служител да настоява за „гъвкаво работно време“, а след време да се окаже - то е толкова „гъвкаво“, че изобщо не е „работно“...

Затова като начало е достатъчно мениджърът заедно със своя екип да определи ясни и точни правила, които веднъж приети, стават задължителни за всички. А когато работата започне се оценява спрямо постигнатата ефективност, нещата се променят драматично и всичко си идва на мястото. Тогава работната философия се промени от: „В офиса съм, значи работя!“, към: „Покажи ми резултатите!“

Когато през 1980 година Ричард Марчинко създава първото анти-терористично подразделение на морската пехота, „Тюлен Група-6“, той първо осигурява на своите хора най-доброто оръжие и оборудване на света. След това прави немислимото – разрешава им да ходят с цивилни дрехи, дълги коси, бради... Но момчетата на Свирепият са достатъчно умни, за да разберат, че само с желязна дисциплина, усилени тренировки и фанатична всеотдайност могат да имат шансове в рискованите мисии по света. Резултатът - за трите години, докато ръководи формацията на „шестиците“, Марчинко не губи нито един човек!

Второ, трябва да се научим заедно да управляваме риска. Факт е, че в бизнеса, както и в живота, печелят хората, които се опитват да направят нещо ново. Затова е необходимо непрекъснато да се опитваме да отместваме хоризонта, защото в този живот ни е гарантирано само едно нещо – смъртта. Всичко останало трябва да си заслужим сами.

Светът е такъв, че който не рискува, рискува повече. Затова трябва да се целим високо и да търсим мишена по-голяма от егото на всеки един, с когото сме в един екип. Да работим здраво и да не се страхуваме от несполуки. Грешките са грешки само, когато не се учим от тях.

Американците обичат да повтарят: „Тhere is no „I“ in Тeam” - „Няма „аз“ в отбора“. Ние, българите, можем да кажем, че има „ние“ в „знание“. Истинското знание е споделеното знание. Затова само, когато се учим един от друг, израстваме и вървим към мечтите си. 

Любимата ми история е за „Бащата на супермаркетите“, Сам Уолтън – създателят на „Уол-Март“. Той вярвал, че всеки служител – независимо на какъв пост е – трябва да получава еднакво уважение и възможност да управлява. Затова Уолтън често обикалял своите магазини нощем. Носел понички, кафе и сутрешния вестник. Разпитвал, изслушвал и бил готов да отговаря на всякакви въпроси.

Стараел се да разбере от какво имат нужда неговите служители. Направило му впечатление, че всеки път то било нещо малко – добра дума, душ-кабина или една поничка. Изобщо не било скъпо! Но така се случило, че това „малко“ нещо през годините „правело разликата“ с конкуренцията, защото всеки служител знаел, че неговите усилия имат смисъл.

Трето, примирете се с факта, че човек може да управлява пари, кола, живота си дори, но не може да управлява другите хора. Тях може единствено и само да вдъхновява. Как обаче да стане това? Ами много просто – не може да вдъхновите никого, ако самият вие не носите огънчето в себе си.

Проблемът е, че всички ние непрекъснато се стремим към неща извън нас – пари, вещи, власт... Но това, което си заслужава е вътре в нас самите. За да го намерим, трябва само да си отговорим: „Кой съм аз?“, „Какво искам?“ и „Как да го постигна?“ Отговорим ли честно, вдъхновението само ще се появи и лесно ще го предадем на останалите.

Животът непрекъснато ни убеждава, че ако човек иска да успее, трябва да намери своя талант и да го използва всеки ден. Ако пести усилия, Бог ще си вземе дарбата обратно. Щастието обаче е друга работа! За да бъде човек щастлив, той трябва да направи нещо отвъд своя талант. Понякога това е съвсем близко до това, което умее най-добре, друг път е дяволски различно, но ако човек разбере какво е то и ако успее да го направи, ще бъде истински щастлив...

Или иначе казано, за да си успешен, трябва да си „солидарен“ със себе си, с твоите нужди и мечти. Ако искаш обаче да си щастлив, трябва да си „солидарен“ и с другите.

Казват, че по времето на Хенри Форд, отношението към работниците било като към роби. Той обаче вярвал, че всеки човек е добър по природа и търсел хора с характер. Към заводите „Форд“ създал цял социален отдел, който имал за задача да провери къде, как и с кого живеят работниците. Лека –полека те били поощрявани да завършват училище и да посещават най-различни курсове.

Не минало много време и Форд написал малка брошурка, която нарекъл „Житейски правила“. В нея препоръчвал на своите работници да се къпят редовно с вода и сапун, да не плюят тютюн на пода, да избягват безразборния секс ... Паралелно била създадена програма за „споделяне на печалбата“ и повишаване на заплатите. Само за няколко години работниците от заводите „Форд“ станали най-добре платените в цяла Америка...

И се случило чудо! Тези хора, които в по-голямата си част били неуки селяни, започнали да мислят като капиталисти. Нещо повече, те се превърнали в капиталисти. А знаете ли какво било първото нещо, което си купили? Автомобил „Форд“, разбира се!

В началото ви казах, че „солидарност“ е трудна дума. Надявам се, че вече сте се убедили защо е така. Остава ми само да добавя, че „солидарност“ всъщност не е дума, а действие, което е в състояние да изведе вашата фирма на качествено ново ниво. Затова действайте решително – намерете своето истинско признание, развийте го и никога не забравяйте, че винаги ще сте в дълг към другите.

Примирете се с това, че времето е ресурс, рискът – възможност, а вдъхновението – благословия. И не забравяйте, животът е ехо – това, което направите, ще ви се върне! Винаги.

Георги Стайков, списание „Мениджър”