Властта и нейните сцени

Властта не прави, тя кара другите да правят. Тъкмо затова битието й зависи от погледа на гражданите, пред които се самопрославя, драматизира опасности, гневи се пред врагове, прави ритуали на вярност или съпротива. Свалете я от сцената и ще я изпратите в небитието.

Няма нищо по-тъжно от бивш политик, който и в най-битовата ситуация, продължава да се оглежда скришом дали го гледат, дали някой ще го попита за нещо. 

Оттук е ясно защо след шествията, тронните зали и градските еспланади днес именно медиите са добили за управниците толкова голяма важност. Не можеш да убеждаваш съгражданите си в каквото и да било, ако някъде не те покажат. Нещо повече: колкото по-мощен е информационният поток, толкова по-важно става да те отразяват непрекъснато, както правят с търговските продукти. Да се появяваш всяка сутрин в хола на избирателя, снимката ти да се мярка на първа страница, някой да препрати думите ти във Facebook – независимо какви и по какъв повод.

При класическата модерност идеологическите симпатии определят кой в коя медия играе - тъй както един театър се специализира в комедии, друг - в оперета. Това е времето, когато вестниците почват с уводна статия, филмите - с бояк кинопреглед, а президентите назначават директорите на телевизиите. Идеята за партийна вярност, която се предава от баща на син, има своето ритуално измерение: в нашата медия се свещенодейства пред едни думи, гнусим се пред други, табуираме трети. Помните ли войните между "Дума " и "Демокрация", където кандидати за политиката се кълняха във вярност и извикваха духовете на дядовците си, убити съответно от фашисти или комунисти? Към края на 90-те постепенно - т.е. с няколко десетилетия закъснение спрямо западна Европа - уводните статии изчезнаха, а медиите почнаха да преминават в частни ръце. Официално – защото информацията била стока и трябва да се продава като доматите, всъщност – защото политиците разбраха, че трябва да се приспособят към една нова и по-сложна игра, където сцените са много и грубата намеса в една от тях води до непредвидими ефекти.

Първият мотив на властта за овладяване на медиите е прост: искат сцена, на която да се появяват, когато поискат, не само за да начесват самочувствието си, но и просто за да съществуват. Формулата беше таблоид или кабеларка с атрактивно съдържание /разбирай истории за силиконови бюстове и заклани в съня си пенсионери/, покрай която съответният спонсор си осигуряваше място за послания в необходимия момент.

Борбата за все по-краткотрайното внимание на публиката обаче се оказа по-сложна: политиците, които се продаваха като прах за пране, почнаха да будят досада, ако не и подигравки. Защо ли?

Ивайло Дичев, целият текст в „Мениджър” през март