Всяка страна е нещастна по своему

Нещастни, несплотени, недоверчиви, но същевременно горди с това, че сме българи - това е един от парадоксите на съвремието ни. Така поне излиза от едно проучване, в което България е изследвана заедно с още 33 държави, коментира проф. Ивайло Дичев в свой анализ за "Дойче веле". Публикуваме статията без съкращения и с незначителни редакции.

Всички щастливи страни си приличат, всяка страна е нещастна по своему - с тази перифраза на Толстоевия афоризъм бихме могли да обобщим резултатите от изследването на фондация "Бертелсман" за социалната кохезия*. Няма как да ни учуди заключението, че усещането за удовлетвореност от живота е в пряка връзка със здравината на връзките между хората, тоест - че "сплотеността е щастие". По-изненадваща е констатацията, че от 1989-та насам тенденциите остават непроменени. Като цяло се очертават няколко типа общества: много сплотените скандинавски страни на социалния модел; относително сплотените англоезични страни на заселници в Новия свят; по-малки и по-големи богати; леко разединени посткомунистически и южноевропейски страни; и на опашката - Балканите и балтийските държави, които са шампиони по недоверие, гражданска пасивност и егоизъм.

Очевидно е, че социалната кохезия зависи от благосъстоянието - колкото по-богато е едно общество, толкова по-сплотено е то. И все пак изключенията подкопават простия икономически детерминизъм: смятаната за по-богата Гърция е на същото дъно като България; и обратното - Нова Зеландия, която е сравнима по доходи с Гърция, е далеч по- солидарна.

 Нашите неравенства

 Въпросът не е колко пари се печелят в дадено общество, а дали има усещане, че те се разпределят справедливо. Социалната кохезия е обратно пропорционална на неравенствата: колкото по-неравно е едно общество, толкова по-разединено е то. България е на дъното и поради причината, че коефициентът Джини, който мери неравенствата, през 2011-та е 35.1 на сто - при 30.7 средно за ЕС. Нещо по-лошо: в България неравенствата имат навика да растат: 25 на сто през 2005-та, 33.2 на сто през 2009-та. Малко по-разтегната е социалната ножица в Латвия, а малко след България се нареждат също Гърция, Португалия и Испания - все от групата на последните. Очевидно е, че ценности като доверие към съграждани и институции, обществена активност и взаимопомощ са в пряка зависимост от представата за справедливи социални разлики. Просто скандално е, че българските социолози и икономисти толкова рядко дискутират тази тема.

 Скандинавските общества преодоляват неравенствата с високо данъчно преразпределение. Получава се един вид добродетелен кръг: тъй като има доверие, хората си плащат данъците, а насочените към общото благо данъчни приходи повишават доверието. Англосаксонските общества, скептични към идеята за общо благо, имат друго решение. Справедливо, според Джон Роулз, е такова неравенство, което служи на обществото: ако знаеш какъв е приносът на другия, какъв пример е дал той на останалите да бъдат предприемчиви и работливи - нека е богат. Разбирате защо българите проявяват все по-голяма нетърпимост към социалните неравенства. В България "преразпределение" е мръсна дума, а и няма абсолютно никаква публичност за това кой какво е дал на обществото и с какво е заслужил парите си. Деморализацията се повдига на квадрат: големи неравенства, които никой не смята за легитимни.

 Контрасти

Културните фактори са, разбира се, най-трудно сравними. Контра-интуитивен извод на изследването е, че противно на периодичните ксенофобски паники, броят на имигрантите не влияе на социалния разпад. При сходен брой имигранти Норвегия е много по-солидарна от Португалия, а Австрия е много по-солидарна от Литва. Тук, разбира се, трябва да се направи уговорката, че страни като България и Румъния имат незначителен брой имигранти, но смятат огромни групи от собственото си население за чужденци - турците, ромите. Подобен е случаят в другото дъно на класацията - Прибалтика, където граждани от руски произход се възприемат като чужди и някъде дори бяха лишавани от гражданство. Да добавим разделени нации като Италия, където северняците смятат южняците за аборигени; или Белгия, където фламандци и валонци вече нямат нищо общо помежду си. Солидарността предполага усещане за единна нация, от което следва, че неслучили се национални държави няма как да бъдат солидарни.

 На този фон следното обстоятелство изглежда доста куриозно: България и Гърция - две от най-западналите социално страни - имат един-единствен силен показател, контрастиращ с всички останали: идентификация с нацията. Какво точно означава това? Нямаш доверие на институциите, мразиш богатите, мислиш къде да изнесеш децата си, но въпреки това си горд българин, съответно грък. Сигурно и тук трябва да се добави разграничението между двата типа идентификации - едната е знак за лоялност към отбора, а при другата става въпрос за омраза към света, неудовлетвореност, завист. Втората е по-скоро мерител за разпад, отколкото за кохезия.

 Надеждата

В изследването, за което става дума, не успях да открия корелация между възхода на новите комуникации и солидарността. Изследването показва, че знанието е фактор за сплотяване, което е предвидимо от общо-цивилизационна гледна точка. Но дали зад "общество на знанието" да не търсим тъкмо появата на нови начини да общуваме, да разменяме информация, да си помагаме, да градим общности? В посткомунистическия свят усещането ни за солидарност рязко спадна поради простия факт, че - както писаха някои антрополози - за масовия човек "връзките" вече не помагат, шуреят няма как да ти уреди по-евтин айфон. Справяме се или катастрофираме сами, а това намалява нуждата от общуване с роднини, приятели, съграждани.

Е, тъкмо обратното се случва във виртуалното пространство: все повече контакти, взаимопомощ, информация, ако щете флиртове, клюки, граждански каузи. Логично е там, където дигиталните контакти са по-интензивни, солидарността да бъде по-голяма - значи повече в САЩ, отколкото в Кипър. Ако има надежда за консолидиране на нашето разпадащо се общество, тя е някъде тук. Нямаме много публични места, където да дискутираме, градовете са неприветливи и всеки предпочита да си стои вкъщи, никой не ни учи да общуваме по теми, несвързани с непосредствени практични неща. С две думи: цари една навъсеност, настръхналост. Дигиталният скок е шанс да надбягаме другите на завоя - и да компенсираме изпуснатото, като достроим националната общност. Ако, разбира се, не повторим онлайн това, което вече се е случило офлайн - да се разпаднем на още повече ехо-стаи, където всеки чува само собствения си глас.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*Въз основа на вторичен анализ на данни изследването на фондация „Бертелсман” разглежда общо 34 държави от развития свят - страните-членки на ЕС плюс САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Швейцария, Норвегия и Израел.