„Мениджър” в аванс: На кого и колко дължи България

Малко след началото на кризата в редица анализи на „Индъстри Уоч” предвидихме, че правителствата трябва или да се преборят с бюджетния дефицит, или, след период от 3-4 години, трябва да започнат значително да увеличават държавния дълг. Всъщност този период бе своеобразният „буфер”, който наличието на фискален резерв ни предостави – България бе от страните, които навлязоха в кризата с натрупан ресурс на разположение на държавата.

Бюджетните дефицити – т.е. когато държавата харчи повече, отколкото събира – могат да се финансират или с приватизация, или със заеми. Дългът трябва да се връща в бъдеще и това е тежест и предизвикателство за следващите поколения. Затова както макроиконистите, така и финансовите анализатори винаги са търсили „златното сечение” – или с други думи, оптималната лична, фирмена или национална стратегия за управление на дълга. Най-често въпросите са „колко е дългът” и „на кого дължим”.

Доколкото миналата година стартира дебатът „вътрешен или външен дълг”, сега новото правителство изглежда е решено да залага почти изцяло на външния дълг. Може би е уместно да припомним, че България има неособено безоблачни отношения с външните си кредитири през почти цялата си история на независима държава. Но нека разгледаме последния „епизод”, последиците от който влияят на стопанските решения и до днес.

„Наследството”

Неефективната и неконкурентоспособна българска икономика генерира хронични търговски  и бюджетни дефицити, особено нараснали през втората половина на 80-те години. Резултатът от постоянните текущи дефицити (без паралелно вливане на инвестиции в икономиката) е утрояване на външния държавен дълг, измерен в твърда валута между 1985 и 1989 г. Кредитори са основно частни банки, вероятно убедени, че тоталитарните режими винаги намират начин да връщат заемите си. Външният дълг на правителството точно преди падането на комунизма в България е около два пъти по-голям от общия износ на социалистическата икономика, измерен в конвертируема валута. На практика, падането на комунистическия режим оставя България с външен дълг, равен на нейният БВП (т.е. произвежданите стоки и услуги в цялата икономика за година), при това – падежиращ в едва няколко години.

Лъчезар Богданов, Индъстри Уоч, целият текст в априлския брой на „Мениджър”