Уди Алън – въображаема реч към висшистите

Американският режисьор, драматург, сценарист и актьор Алън Стюърт Конигсбърг, по-известен като Уди Алън, започва шеметната си кариера като пише комедийни скечове за телевизионни предавания и печатни медии. Малко по-късно самият той се превръща в стенд-ъп комик и изгражда собствен образ с отличителни възгледи и черти на характера. Така се появяват остроумието и нестандартния хумор, с които завладява публиката и ги развива до пространни монолози, вместо да разказва фрагментарни вицове и шеги. На 17 вече печели повече от родителите си и законно сменя името си на Хейууд Алън.  Познат най-вече с многобройните си филми, сред които „Ани Хол“, „Хана и нейните сестри“, „Съпрузи и съпруги“, „Да разнищим Хари“, „Вики, Кристина, Барселона“, „Полунощ в Париж“, Алън очертава отворените граници на стила, с който пресъздава човешките взаимоотношения и оставя на въображението на публиката да разкрие отговорите на някои от най-важните въпроси.

Въображаемата му реч към висшистите се появява за първи път в Ню Йорк Таймс на 10 август 1979 година. Реч, извадена от машината на времето – любопитна съпоставка на факти и размисли отпреди 34 години, които заслужават внимание и неминуемо водят до една естествена и лека ирония – така характерна за Уди от началото на изкуството му до днес.

Повече от всеки друг път в историята човечеството е изправено на кръстопът. Единият път води към отчаяние и крайна безпомощност. Другият – към пълно изчезване. Нека се помолим да имаме мъдростта да изберем правилно.

Между другото, не говоря насмешливо, а с паническото убеждение за абсолютното безсмислие на съществуването, което може лесно да бъде взето за песимизъм.

Не е. То е просто здравословна загриженост за затрудненията на модерния човек. (Модерен човек се нарича всеки, роден след декрета на Ницше, че „Бог е мъртъв”, но преди хитовото парче “I Wanna Hold Your Hand”.) Тези „затруднения” могат да бъдат заявени по един от два начина, въпреки че някои лингвистични философи предпочитат да ги ограничат до математическо уравнение, което лесно може да бъде решено и дори носено в портфейла.

Поставен в най-простата си форма, проблемът е: Как е възможно да намеря смисъл в ограничен свят, който ми е дал талия и размер на ризата?

Това е много труден въпрос, когато разберем, че науката ни е предала. Вярно, тя победи много болести, разгада генетичния код и дори постави човек на Луната и все още, когато 80 годишен човек е в една стая с две 18 годишни сервитьорки, нищо не се случва. Защото истинските проблеми никога не се променят.

В края на краищата, може ли да се надникне в човешката душа чрез микроскоп? Може би, но със сигурност ще се нуждаете от един от онези много добри микроскопи с два окуляра. Ние знаем, че и най-модерният компютър в света няма толкова изтънчен мозък, колкото и този на мравка. Наистина можем да кажем това за всички наши роднини, но трябва само да ги изтърпяваме по сватби или специални случаи.

Науката е нещо, от което зависим през цялото време. Ако се сдобия с болка в гръдния кош, трябва да си направя рентгенова снимка. Но какво ако радиацията от рентгена ми причини по-сериозни проблеми? Преди да го знам, аз влизам за операция. Естествено, докато ми дават кислород, някой новак решава да запали цигара. Следващото нещо, което разбирате е, че профучавам през Световния търговски център по пижама. Това наука ли е?

Наистина, науката ни научи как да пастьоризираме сиренето. Вярно е още, че това може да е забавно в международна компания, но какво остава за водородната бомба? Виждали ли сте някога какво се случва, когато едно от тези неща падне на бюрото случайно?

И къде е науката, когато някой размишлява върху вечните загадки? Как се е появил космосът? Колко време е съществувал? Материята с експлозия ли започва или по Божията воля? И ако е второто, можел ли е Той да започне две седмици по-рано, за да се възползва от по-топлото време? Какво точно имаме предвид, когато казваме, че човекът е смъртен? Очевидно не е комплимент.

За жалост, религията също ни е разочаровала. Мигел де Унамуно безгрижно пише за „вечното постоянство на съзнанието”, но това не се постига лесно. Особено, когато четете Такъри. Често мисля колко удобен е бил животът за ранния човек, защото той е вярвал във всевишния, милосърден създател, който се грижи за всичко. Представете си неговото разочарование, когато е видял жена си да наддава килограми.

Съвременният човек, разбира се, няма такъв душевен мир. Той се озовава насред криза на вярата. Той е това, което ние модерно наричаме „отчужден”. Той е виждал опустошенията на войната, опознал е природни бедствия, бил е в барове за самотници.

Моят добър приятел Жак Моно често говореше за случайността на космоса. Той вярваше, че всичко съществуващо се появява по чиста случайност, с евентуалното изключение на неговата закуска, за която той беше убеден, че е приготвена от домашната му помощница.

Естествено, вярата в божествения разум вдъхновява спокойствието. Но това не ни освобождава от нашите човешки отговорности. Закрилник ли съм на своя брат? Да. Интересното е, че в моя случай споделям тази чест със зоологическата градина в парка Проспект (намира се в Бруклин, Ню Йорк – бел. ред.)

Чувствайки се безбожни тогава, това, което сторихме е да превърнем технологиите в бог. И наистина технологиите все още могат да бъдат отговора, когато чисто нов Буик, каран от близкия ми колега Нат Зипски, се озове в прозореца на ресторанта Chicken Delight, заставяйки стотици клиенти да се разпръснат?

Моят тостер нито веднъж не е работил, както трябва, за последните четири години. Следвам инструкциите и слагам две филийки хляб в жлебовете и секунди по-късно те изскачат. Веднъж те счупиха носа на една жена, която дълбоко обичах. Разчитаме ли на гайки и болтчета, на електричеството, за да решим проблемите си?

Да, телефонът е хубаво нещо – и хладилникът, и климатикът. Но не всеки климатик. Не и този на сестра ми Хени, например. Нейният издава силен звук и въпреки това не охлажда. Когато дойде човекът да го оправи, стана по-лошо. Той й каза, че това е положението или да си купи нов климатик. Когато тя се оплака, той отвърна да не го занимават. Този човек е наистина отчужден. Не само че е отчужден, но и не може да спре да се усмихва.

Проблемът е, че нашите лидери не ни подготвиха подобаващо за механизираното общество. За нещастие, политиците ни са или некомпетентни, или корумпирани. Понякога и двете в един и същи ден. Правителството не може да отговори на нуждите на малкия човек. През петте работни дни е невъзможно да се свържеш с твоя конгресмен по телефона. Не отричам, че демокрацията е все още най-добрата форма на управление. При демокрацията поне се приемат гражданските права. Нито един гражданин не може да бъде своеволно измъчван, пленен или накаран да стои на някои Бродуейски шоута.

И въпреки всичко, това е бледо подобие на онова, което се случва в Съветския съюз. При тяхната форма на тоталитаризъм, човек едва хванат да доносничи е осъден на тридесет години в трудов лагер. Ако, след петнадесет години, той все още не е спрял да доносничи, те го застрелват.

Заедно с този брутален фашизъм ние откриваме и неговата слугиня – тероризма. В никой друг момент от историята човек не се е страхувал толкова да нареже телешкия си котлет от страх, че той може да експлодира. Насилието поражда още насилие и е предречено, че до 1990 отвличанията ще бъдат преобладаваща форма на социално взаимодействие.

Пренаселеността ще изостри проблемите до точката на пречупване. Личности ни казват, че вече има повече хора на земята, отколкото се нуждаем, за да преместим дори най-тежкото пиано. Ако не спрем размножаването, до 2000 година няма да има нито една стая, в която да се сервира вечерята, освен ако някой не желае да постави масата върху главите на непознати. Тогава те не трябва да мърдат за около час, докато ние се храним. Разбира се, енергията ще е дефицитна и на всеки собственик на кола ще му се разрешава достатъчно газ, за да се върне назад с няколко инча.

Вместо да се изправим пред тези предизвикателства, ние се обръщаме към безумия като наркотиците и секса. Живеем в прекалено толерантно общество. Никога преди порнографията не е била толкова необуздана. А и тези филми са осветени толкова лошо!

Ние сме хора без цели. Никога не сме разчитали на любовта. Липсват ни лидери и последователни програми. Нямаме духовен център. Ние се носим по течението сами в космоса, причинявайки чудовищно насилие един на друг, без смут и болка. За щастие, не сме изгубили чувството си за мяра.

Да обобщя: ясно е, че в бъдещето има големи възможности. Има и клопки. Номерът е да избегнем клопките, да се възползваме от възможностите и да се приберем вкъщи до 6 часá.

Източник: Manifest.bg