Държавата смята надценките в магазините. А кой ще сметне нейните?

За повечето българи, които имат спомени от живота преди 10 ноември 1989 година, магазините са едно от нещата, открояващи се най-ясно в паметта. Празните рафтове, липсата на избор и лошото качество на голяма част от предлаганите стоки бяха ежедневна реалност, с която потребителите просто бяха свикнали. Не за друго, а защото ги бе съпътствала в продължение на няколко десетилетия. 

Също толкова ярък спомен представляват и супермаркетите "на запад", от които малцина по онова време можеха да добият преки впечатления. Останалите ги бяха виждали само по филмите, в списанията или ги познаваха от разказите на своите близки. Тези търговски обекти бяха нещо като "витрина" към целия свят отвъд Желязната завеса, а и съвсем конкретна мечта, която много предприемачи у нас се заеха да осъществяват веднага след началото на политическия и икономическия преход. 

"Хубавата" стока непременно идваше от западноевропейските пазари, а притежанието ѝ беше въпрос на престиж, включително и заради цената, която обикновено надхвърляше неколкократно тази на родните или съветските аналози. 

Днес българските хипермаркети, молове, магазинчета, сергии и всички други търговски обекти са идентични на тези в останалите европейски държави. Средностатистическият гражданин на Враца, например, може да си купи почти същите неща, които се предлагат в Марсилия, Дрезден или Краков. Разбира се, разлика в цените има, както и в предпочитанията и вкусовете. Но празните рафтове и наличието на една единствена разновидност кашкавал, салам или олио, за щастие, останаха в историята. 

Основният фактор, който стои зад тази трансформация, се нарича пазарна икономика. Преходът към нея от плановото стопанство, с присъщите му дефицити, контролирани цени, всеобхватна държавна намеса и липса на конкуренция, беше неизбежен и болезнен, най-вече за потребителите. 

Периодите на висока безработица, хиперинфлация и банкови фалити през 90-те години на миналия век изтриха не само спестяванията, но и голяма част от илюзиите на българите, че демокрацията като политическа система ще донесе автоматично и икономическо благоденствие. Нещата просто не се случиха по този начин, а причините за това са много и комплексни. 

Но също така неоспорим е и фактът, че с присъединяването към Европейския съюз и с отварянето на българската икономика към световните пазари през последните две десетилетия "плодовете" на прехода в крайна сметка стигнаха и до потребителите - стандартът на живот у нас расте с устойчиви темпове и това не е субективно усещане, а статистика, макар този процес да не върви с темповете, с които ни се иска.

Еврото, цените и спекулата

Влизането в еврозоната беше логичната следваща стъпка, но и огромно предизвикателство. За съжаление, то съвпадна с изключително тежката геополитическа реалност, в която светът живее след началото на руската агресия в Украйна и на фона на разпадащото се трансатлантическо партньорство между Европа и САЩ, както и на поредната ескалация на напрежението в Близкия изток. Тези външни фактори, съчетани с някои характерни черти на българската народопсихология, успешно илюстрирани в поговорката "ден година храни", доведоха до съвсем реалното усещане у гражданите, че ръстът на цените започва да изпреварва този на доходите, особено в по-малките населени места.  

Смяната на валутата даде възможност на опортюнистично настроените търговци да се опитат да извлекат краткосрочни дивиденти. Вероятно всеки би могъл да даде пример за квартална гумаджийница, барче на морския плаж, фризьорски салон или друг търговски обект, който в рамките на няколко месеца е "преформатирал" менюто си от лева в евро, но без промяна на числовата стойност. Подобни опити са регистрирани и в други европейски държави непосредствено след влизането им във валутния съюз. 

Алчността е присъщо човешко качество, но и основен двигател на прогреса. Ролята на регулаторите е да се намесват в случаите, когато става въпрос за драстични злоупотреби и особено при съмнения за нелоялни търговски практики, картелни споразумения или монополни позиции. Най-висшият арбитър обаче си остава пазарът. Всеки "предприемчив" търговец, който се опита да продава стока или услуга на цена, несъответстваща на нейното търсене, е обречен на неуспех. Това е икономически закон, доказван многократно в човешката история - той неизбежно се стоварва с цялата си тежест върху онези, които смятат, че за тях правилата не важат и очакват да изкарат лесни и бързи пари за сметка на своите клиенти.  

Това "уравновесяване" между очакванията на купувачи и продавачи, между търсенето и предлагането, е много по-мощен инструмент от всяка държавна санкция. И той се намира в ръцете на потребителите, а не на институциите (без, разбира се, да омаловажаваме ролята на последните). 

Какво се случва у нас през последните няколко месеца? Прогресивно увеличаващият се натиск на регулаторите се оказа насочен не към драстичните и сравнително видими примери за т. нар. "спекула" (с всички условности на това понятие), а към онези, които имат най-малка възможност да прибегнат до подобни практики - търговските вериги. Точно по тази причина той изглежда изключително странен, особено на фона на статистиката.

Какво показват числата?

По данни на Националния статистически институт цените в категорията „Хранителни продукти и безалкохолни напитки“ са се повишили с 1.9% през октомври спрямо същия месец на предходната година. За сравнение общата инфлация за същия период възлиза на 6.1% (около три пъти по-висока). Категориите, в които се отчита най-голям ръст на цените, са транспортът (27%, най-вече заради глобалното поскъпване на горивата), развлеченията, спортът и културата (9.2%), услугите на хотелите и ресторантите (9.8%) и образователните услуги (9.2%). 

За последните 10 години номиналното поскъпване на храните и напитките е с около 85%, като за същия период средната брутна работна заплата у нас се е повишила със 198% (близо три пъти). Това означава, възможно най-просто обяснено, че през 2026 година с една заплата у нас могат да бъдат закупени повече хранителни стоки, отколкото през 2016 година.  

Една от основните причини, които стоят зад тези числа, е свързана със състоянието на пазара на бързооборотните стоки и наличието на безкомпромисна конкуренция - не само между големите вериги, но и между по-малките търговски обекти. Както е видно от статистиката, точно на този пазар цените растат три пъти по-бавно от средното равнище на инфлацията, въпреки поскъпването на горивата, увеличаващите се разходи за възнаграждения и инвестициите в обектите, продиктувани от въвеждането на еврото. 

На целия този фон почти ежеседмичните медийни изяви на представители на различни държавни органи, като Комисията за защита на потребителите, земеделското министерство и Националната агенция за приходите, с откровени внушения за "прекомерни" надценки в търговските вериги и извадени от контекста сравнения с цените на определени стоки в други европейски държави (с коренно различно вътрешно производство, мащаб и потребителски специфики), изглеждат, меко казано, подозрително.

Не само защото се разминават със статистическите данни, но и заради усещането за други, недоизказани причини за внезапния "интерес" на държавата именно към този сектор. Земеделското министерство, например, внесе законопроект за регулация на големите вериги, а един от мотивите е необходимостта от защита на местните производители. Но именно последните са едни от най-големите бенефициенти на възможността да доставят стоките си до рафтовете на големите търговски вериги. Чрез тях те получават достъп не само до българския, но и до много други европейски пазари. Десетки са българските компании, чиито продукти могат да бъдат намерени в локациите на същите тези вериги в цяла Европа. 

Поставен по този начин, "проблемът" с надценките все повече изглежда като изкуствено създаден от самите институции, а причините за това - все по-неясни.

Неудобните сравнения

Картината става още по-интересна, ако си зададем въпроса за кои стоки и услуги наистина плащаме по-скъпо през последните години и какви са причините за това. 

През 2026 година, например, бюджетът на Националната здравноосигурителна каса възлиза на 5.26 млрд. евро. 10 години по-рано той е бил на стойност 1.64 млрд. евро, като повишението за този период е с 220%, тоест над три пъти. 

Разходите на Министерството на вътрешните работи са набъбнали от 576.2 млн. евро през 2016 година до 2.12 млрд. евро през 2026 година. Увеличението е с 267%, или около три пъти по-високо от това на цените на храните за същия период. 

Разходите на Комисията за защита на потребителите възлизат на 4.44 млн. евро през 2026 година (почти 90% от които са за възнаграждения на нейните служители и на ръководството), докато през 2016 година са били в размер на 1.7 млн. евро. Тоест, те са се повишили със 160% за периода.  

Примерите са многобройни и могат да бъдат проследени в почти всеки сектор на държавното управление - "черните дупки" на администрацията, които от година на година поглъщат все повече ресурс, но без никакъв ангажимент за осигуряване на по-добра услуга. 

Като съвестни граждани, осигуряващи чрез данъците си функционирането на тези институции, няма как да не си зададем въпроса дали наистина получаваме три пъти по-качествено здравеопазване или усещане за сигурност днес, отколкото през 2016 година? Действително ли регулаторът осигурява два пъти по-ефективна защита на потребителите в сравнение с 10 години по-рано, съдейки по финансовото му обезпечение? 

Въпросите, разбира се, са риторични, и то не защото са неоснователни, а защото отговорът им е пределно ясен за всички.  

"Тежък камион без спирачки, засилен надолу по склона" - така министър-председателят илюстрира нарастващите държавни разходи по време на представянето на Бюджет 2027 миналата седмица. Едно от предложените решения е данък свръхпечалба от 33% за секторите, които, според управляващите, реализират "твърде добри" финансови резултати. Явно камионът няма намерение да спира, но все пак под гумите му ще трябва да бъде хвърлено нещо, което да обере скоростта. Очевидно вече има набелязана жертва, но склонът е дълъг и към края му засилката може да стане много опасна. 

Сенките на миналото 

Преди близо четири десетилетия българите живееха в държава, която определяше цените, контролираше търговията и обещаваше да защитава "трудещите се" от несправедливостите на капитализма. Резултатът от този експеримент още стои в паметта на поколенията - празни рафтове, дефицити и липса на избор. 

Днес никой не би се осмелил да предложи връщане към онзи модел, но опитите административният натиск да замести конкуренцията вече са видни за всички.  

Защитата на потребителите е задължение на държавата, което обаче не се изчерпва с проверки на етикети, гръмки изказвания пред медиите и обвинения към търговците. Защото най-скъпата стока, която българският потребител "купува" всеки ден, изобщо не се намира на рафтовете на супермаркетите. Тя се нарича публична услуга, плаща се задължително чрез данъците и осигуровките и за нея няма нито промоции, нито конкурентен доставчик, нито възможност за рекламация.  

И докато държавата продължава да пита защо храните са толкова скъпи, все по-належащ става въпросът защо самата тя ни струва толкова много.