Държавата - това съм аз. А вие защо задавате въпроси?

Римският император Калигула имал любим кон на име Инцитат, когото, според античните хронисти, възнамерявал да назначи за консул. Спорно е дали владетелят действително е имал подобно намерение, или просто искал да демонстрира презрението си към Сената, а пък и конят така и не получил високия пост. Историята му обаче си остава като един от емблематичните примери на политическо самозабравяне.

Погледнато обективно, в кадровата политика на Калигула има известна политическа логика. Инцитат не задавал неудобни въпроси, не критикувал императорските решения и едва ли е бил голям привърженик на парламентарния контрол. От гледна точка на изпълнителната власт той покрива изискванията за почти идеален кандидат. 

Близо две хилядолетия по-късно човечеството е постигнало известен напредък. Имаме конституции, разделение на властите, независими регулатори и механизми за граждански контрол. В днешно време конете вече не присъстват в списъците с кандидатите за висша държавна служба, но въпреки това някои елементи от управленския почерк на Калигула изглеждат притеснително устойчиви. 

Правото да не отговаряш и държавния монопол върху насилието 

Според германския социолог и политически философ от началото на миналия век Макс Вебер, държавата би трябвало да държи монопола върху легитимното физическо насилие. Думата „легитимно“ е доста съществена, защото отличава упражняването на законна принуда от произволното раздаване на ad hoc правосъдие. 

Постулатът на Вебер има пряко отношение към родната действителност - вечерта на 22 октомври журналистката Соня Колтуклиева беше изблъскана и повалена на тротоара от служител на Националната служба за охрана, докато се опитваше да получи отговор на неудобен въпрос от председателя на Народното събрание Михаела Доцова.

Несъответствието между необходимостта охранителят да предотврати потенциална заплаха и силата, с която журналистката беше отстранена от вратата на автомобила, този път беше видимо за всички, тъй като видеото бързо обиколи социалните мрежи. НСО обяви, че започва проверка и сезира Военната прокуратура, а по-късно и самата Доцова потърси Колтуклиева и определи случилото се като абсолютно недопустимо. 

Очевидно е, че става дума за физическо насилие, упражнено от конкретен служител и по-скоро за еднократен инцидент, а не за политическа заповед. Но дали случилото се е само пореден пример за индивидуално своеволие, или ще се изроди в симптом за отношението на властта към нейните критици, зависи от това, което ще последва - от обективността на разследването, от прозрачността на резултатите и най-вече от готовността на институциите да бъдат безкомпромисни към всяко неоправдано използване на сила. 

Съмненията дали тези условия ще бъдат изпълнени са напълно основателни, имайки предвид статистиката за други подобни разследвания назад във времето. През 2020 г., например, полицаи пребиха зад колоните на Министерския съвет няколко протестиращи срещу тогавашната власт. Кадрите показаха удари и ритници срещу вече задържани с белезници хора. Четирима служители на МВР получиха порицания и забрани за повишаване, пострадалите успяха да осъдят държавата в Страсбург, а разследването се проточи с години. 

Изглежда у нас монополът на държавата върху легитимното насилие понякога може да се тълкува доста фриволно, но за сметка на това монополът върху отговорността за последиците остава сравнително добре защитен от самата държава.

В историята със Соня Колтуклиева обаче има и един много нелицеприятен детайл. Името на пострадалата журналистка от години се свързва с онзи тип медии, които често получават определението „кафяви“. Техните методи на работа трудно могат да бъдат посочени като образец за журналистическа етика, а отношението им към определени политици и обществени фигури нерядко преминава границите на допустимата критика и навлиза в територията на персоналните атаки, внушенията и публичното омаскаряване.

Когато години наред си превръщал журналистиката в кална борба, не е особено изненадващо, че в мига, в който сам се озовеш по гръб на тротоара, част от публиката не бърза да ти подаде ръка. Със сигурност има и хора, които изпитват онова специфично удовлетворение, което се е превърнало в нещо като национална черта - че този път някой несимпатичен "си го е получил".

Само че правата на човека не са награда за добро поведение, нито пък за високи журналистически стандарти. В логиката има понятие за подмяната на аргументите чрез атака срещу личността - ad hominem. В българския обществен дебат този прийом, за съжаление, е почти универсален компас за ориентация в действителността. Не е важно какво се е случило, а на кого и няма значение кой какво е направил, а дали е "от нашите".  

Развили сме почти инстинктивната способност да отстояваме всевъзможни принципи с пионерски плам, стига те да не пречат на политическите или личните ни симпатии. Истинският тест за върховенството на закона обаче не е дали ще защитим хората, които харесваме, а дали ще настояваме за същата защита и за онези, които не харесваме. Особено ние, медиите и журналистите. Защото в противен случай не подкрепяме никакви принципи или ценности, а просто участваме в поредното раздаване на правосъдие според клубната принадлежност.

"Справедливите" цени и неизбежната реалност

И като си говорим за далновидни римски императори, през 301 г. Диоклециан, изправен пред тежки икономически проблеми, издава знаменития си Едикт за максималните цени. В него били фиксирани пределни стойности на повече от хиляда стоки и услуги, а за нарушителите били предвидени сурови наказания, включително смърт.

Диоклециан бил убеден, че значителна част от проблема се корени в алчността на търговците, затова решил да се справи с нея по най-практичния за всеки едноличен владетел начин - като забрани на цените да бъдат високи. Според античните свидетелства мерките му довели до остър недостиг на жизненоважни продукти и изтегляне на стоки и услуги от пазара.  

Случаят е поучителен, защото 1725 години по-късно българските институции отново са се заели с важната задача да установят защо търговците продават стоките си на цени, които не се харесват на управляващите. 

Тази седмица Комисията за защита на потребителите, Националната агенция за приходите и Агенцията по безопасност на храните влязоха в складовете на големите търговски вериги, за да проверяват ценообразуването. Според председателката на КЗП Мая Манолова надценките в България са значително по-високи, отколкото в други европейски държави. Сдружението за модерна търговия оспори тези твърдения, а част от търговците дадоха и конкретни данни за оперативната си норма на печалба, която варира между 2% и 5% от оборота. 

В конкретния случай проверяваните компании не са случайни квартални магазинчета с неизвестни собственици и непроследими доставки, а международно утвърдени търговски вериги, които работят на конкурентни пазари, подлежат на одит и отчитат финансовите си резултати.

Това, разбира се, не им осигурява имунитет срещу проверки, но предполага държавните обвинения да бъдат подкрепени с нещо повече от внушението, че щом една стока се продава по-скъпо, отколкото някой регулатор би желал, значи има проблем. 

Още повече, че т. нар. "надценка" не е равнозначна на печалба. Между покупната и продажната цена на всеки продукт стоят разходи за транспорт, складове, персонал, електроенергия, логистика, загуби от непродадени запаси и още редица неприятни подробности, които икономическата реалност упорито отказва да премахне, колкото и да е силно желанието на някои хора (в това число и на високи държави постове) с носталгични чувства към плановата икономика.

Изглежда лесно да извикаш "Свалете цените!" от позицията на силата на държавната машина. Но когато от другата страна ехото отговори "Намалете корупцията, оправете инфраструктурата, реформирайте съдебната система и повишете качеството на образованието!", обикновено следва неловко мълчание. 

В крайна сметка единствената работеща (и безспорно справедлива) санкция срещу всеки "алчен" търговец, опитващ се да продава твърде скъпо, е стоката му да остане по рафтовете и никой да не я купи. Този мощен инструмент обаче е в ръцете на потребителя, а не на регулатора. 

Между двете неща няма нищо общо... нали? 

"L’État c’est moi! (Държавата - това съм аз!)", казва френският крал Луи ХІV пред депутатите в парижкия парламент през 1655 година. 

На пръв поглед между случая със Соня Колтуклиева и показните проверки на търговските вериги няма нищо общо, но всъщност ги свързва нещо изключително съществено - границите на властта и отношението към тях както на управляващите, така и на гражданското общество. 

Държавните институции разполагат с огромни правомощия. Те могат да проверяват, да санкционират, а при законови основания - и да използват сила. Упражняването на тези правомощия обаче изисква особена сдържаност.

Когато политическите опоненти започнат да изглеждат като досадна, но заобиколима формалност, критичните журналисти - като проблем за сигурността, а частният бизнес - като неблагодарен участник в националното стопанство, изкушението да направиш следващата крачка към абсолютната власт изглежда много голямо. Но тя никога не е здравословна, и то най-вече за онези, които се решават да я направят, видно от десетките примери в човешката история. 

Има владетели и държавници, които са оставили след себе си архитектурни шедьоври, други - катастрофални икономически експерименти, а трети - екстравагантни истории за коне с политически амбиции.

Общото между тях е, че рано или късно са открили един много простичък, но за сметка на това неоспорим факт: държавата продължава да съществува и без тях.