Лъжата в политиката отлита, след нея, накуцвайки, идва истината

Ако искаме да прочетем нещо по темата за лъжите в политиката, ще имаме на разположение литература по въпроса, която започва от Платон и стига чак до днес. Да кажем, че основните страни в спора са две -  според едната лъжите са неизменна част от политическия живот.Другата, чиито привърженици са Свети Августин и Имануел Кант, смята че ако  всички ние не сме безусловно посветени на истината, обществените договори ще се разпаднат. Те вярват, че човек не бива никога да лъже – дори и за да предпази невинен, търсен от убиец.

Но и тези които приемат лъжата в политиката признават, че трябва да има някаква граница в това, доколко може да се използва тя. Родената в Германия политоложка Хана Аренд пише в "Лъжите в политиката: Размисли по документите на Пентагона" в списание "Ню Йорк ривю ъв букс", че  систематичните лъжи от голям калибър, като тези на американското правителство за войната във Виетнам, водят до патология на политиката.

И така, какво става, когато един политик лъже систематично, без страх, че неговите лъжи могат в крайна сметка да си противоречат една на друга? През 1712 г. като коментар на съвременната политика Джонатан Суифт публикува памфлет, озаглавен "Изкуството да лъжеш в политиката". Той предлага някои наблюдения, които са интересни и днес.

"Лъжата в политиката се различава от обикновената лъжа по една много съществена характеристика", пише авторът. "Лъжецът трябва да има много кратка памет, за да не си спомня, че си противоречи с това, което е казал преди. И че в зависимост от публиката му в съответния момент, се е клел във вярност и на двете страни в един ожесточен спор".

Авторът намеква за един “велик човек", който е  бил добре известен със способността си да лъже и е бил "неизчерпаем източник на политически лъжи, които щедро разпространявал с всяко свое изявление. След това с несравнимо великодушие забравял и казвал точно обратно в рамките на следващия половин час. Той дори не се замислял дали някое от твърденията е вярно или не по принцип, а ги използвал според това дали в съответния момент му е било по-удобно да ги защитава или отрича. "По този начин", добавя авторът, "обществото няма смисъл да се опитва да дешифрира каква всъщност е позицията на този политик – ще сте еднакво излъгани и ако му вярвате и ако смятате, че лъже.” И още: "Някои смятат, че постижение като това не може да бъде от голяма полза за един политик или неговата партия, след като стане общоизвестно, но това е голяма грешка. Толкова малко е необходимо, за да се разпространи една лъжа надлъж и на шир – дори и ако се знае, че произхожда от някой, който има славата на лъжец. Често се случва така, че ако една лъжа се смята за истина дори само един час, това е достатъчно, за да изпълни предназначението си… Лъжата отлита, след нея идва, накуцвайки истината, така че когато хората разберат, че са били излъгани, вече е твърде късно."

Този вид политик ми напомня за продавача на коли, който ще ви каже, че определен модел автомобил ускорява толкова бързо, че ще се движите със 100 мили в час, преди да се усетите. Но след това забелязва жена ви, тъщата ви и децата, които ви чакат и веднага добавя, че от друга страна, това е изключително стабилна кола, която може да върви със 70 мили в час цял ден без никакви проблеми.

И накрая предлага: “Ако я купите днес, ще ви дам безплатно и стелките.”

Умберто Еко, списание „Мениджър”