Последното интервю на великия руски писател Борис Стругацки

След продължително боледуване, на 79-годишна възраст почина световноизвестният руски писател-фантаст и сценарист Борис Стругацки. За смъртта му съобщиха медиите в Москва.

Борис Натанович Стругацки е роден през 1933 г. в Ленинград, днешен Санкт Петербург. Той и брат му Аркадий през живота си пишат десетки фантастични романи, повечето от които са превърнати във филми. Сред най-известните им заглавия са "Пикник край пътя", "Трудно е да бъдеш бог", "Понеделник започва в събота", "Обитаемият остров", "Бръмбар в мравуняка" и многo други.

Сам и заедно с брат си Борис Стругацки прави преводи, подписани с псевдонимите С. Бережков, С. Победин, С. Витин. Като малък той преживява зима в Ленинградската блокада. Спомените му от тогава влизат в "Поиск предназначения, или Двадцать седьмая теорема этики".

Завършва Ленинградския механо-математически университет през 1955 г. със специалност "звезден астроном". Работи в знаменитата Пулковска обсерватория до 1965 г. Живее в Санкт Петербург. След 1966 г. е приет за член на съюза на писателите на бившия СССР. Лауреат е на международната награда "Хюго" за научна фантастика. Женен е, с един син. 

Едно от последните си интервюта легендарният автор даде само преди месец и половина за българското сп. "Обекти", което е част от нашата издателска група МИТ ПРЕС.

Интервюто бе взето от главния редактор на "Обекти" Дарина Младенова и бе публикувано в бр. 10 на списанието (октомври-ноември 2012 г.). Можете да го прочетете тук.

 Борис Стругацки: Да оставим Космоса на мира. Главното е на Земята

 Защо е велик човекът? Защото е създал втора природа? Защото е задвижил почти космически сили? Защото за съвсем кратко време е завладял планетата и е открил прозорец към Вселената? Не! Защото въпреки това е оцелял и има намерение да оцелее и по-нататък. Така мисля, каза големият руски писател в разговор за човечеството сега и в бъдеще, за фантастиката и науката, за книгите си и себе си

- Борис Натанович, в какъв свят живеем? По какво прилича и по какво се различава от този, който си представяхте преди няколко десетилетия?

 - Колко десетилетия искате да сложа в сметката? Две? Четири? Аз съм човек на възраст и мога да сложа шест. Бедата е в това, че ми е трудно да съдя за промяната на света. Затова пък добре знам, че вече много години живея в страна, каквато никога не съм могъл да си представя. Преди 30 г. в никакъв фантастичен роман за бъдещето не бих си позволил да си представя Русия, в която днес давам подобно интервю, без да се съобразявам с редактори, цензура и въобще с неуморимото началство. На всичко отгоре това става на портативния лаптоп, след като току-що бях изплувал от интернет, където търсех – и намерих! - автора на „блатния” романс „Алени карамфили”.

 Както и преди 30 години, моята страна - и светът също, са пълни с гадости, хората се измъчват и убиват един друг, бъдещето е забулено с опасна пелена, петролната криза надвисва отново, а термоядреният синтез и досега не е усвоен. А ето че вече се задава и ислямисткият фактор... Новият свят не е добър, не е уютен, не е привлекателен.

 Но! Материално осигурените хора станаха повече. Повече са автомобилите, храната, компютрите, туристите. Всеки е с мобилен телефон – вероятно дори във всяко африканско село. Богатите страни позахранват бедните – не много щедро, но безплатно. В целия цивилизован свят може да се живее на социални помощи – така, както не са мечтали голите и гладните през по-миналия век. „Прогресът се движи нанякъде, приятели, макар и бавно, но слава богу!” (от романа на Аркадий и Борис Стругацки „Времето на дъжда“, 1967 – бел. ред.). Horrible dictu, но в общественото съзнание представата за войната „като продължение на политиката и икономиката с други средства” постепенно изчезва: политиците все по-често предпочитат да купуват, вместо да убиват, а за обикновените хора войната постепенно губи ореола на героичното, романтично „истинско мъжко занимание”. Това предизвиква естественото недоволство на господата генерали и войнстващите патриоти.

 Светът вече не е разделен (засега?) на две непримирими коалиции, пътя към потребителското общество поемат все повече страни – дори Русия, дори инатливият Китай помръднаха от мъртвата точка на социалния застой и на Земята останаха всичко на всичко две тоталитарни руини – Куба и КНДР. Нравственият прогрес, както винаги, не бърза, но социалният е очевиден, а научно-техническият надхвърля всякакво въображение: човек сякаш се ражда във века на парата и електричеството, живее в епохата на атома и електрониката, а старостта посреща в джунглите на непостижимата информатика и всеобщата цифровизация. В детството си е бил в състояние някак да измайстори радиоприемник, макар и най-простия, днес на нищо подобно не е способен - освен с мъка, и то отгоре-отгоре, да се оправи с някакъв iPhone, с който внучето се справя, както дядо му със запарването на чай.

 - Изглежда днешният ден няма нищо общо със света на духовно извисените хора от цикъла „XXII век”, който създадохте през 60-те години. Според вас е настъпило „тържеството на Закона на авантата”. Какво имате предвид?

 - „Законът на авантата” е полушеговито название на напълно сериозния принцип на съществуване на хомо сапиенс: „Постигане на максимално удовлетворяване на потребностите с минимални усилия”. Съгласете се, че не звучи много героично, а пошличко. В него няма нито благородство, нито патос. Маймунски принцип. Но като се замислим, целият ни прогрес се гради на него. Именно той ни е измъкнал от пещерите и през епохата на робството и феодализма, на първата индустриална революция, през века на парата и електричеството, на атома и електрониката ни е довлякъл до днешния свят. При това енергията му въобще не е намаляла, а продължава да ни тегли по-нататък, само че потребностите стават все по-изтънчени, а „минималните усилия” – все по-изкусни и енергопоглъщащи. Не виждам нищо лошо в това. Не може да се търси добро или лошо в закон на природата. Законът работи – това е положението.

 Ако стане чудо и някога попаднем в „XXII век“, законът ще действа и там, но потребностите вече няма да са материални: Възпитаният човек ще смята за висша наслада в живота си успешния творчески труд и потребностите му ще бъдат съсредоточени именно в тази област. А колкото до усилията, боя се, че те ще минат в категорията на чистата фантастика. Никак не мога да се съглася с това, че „днешният ден няма нищо общо с „XXII век“. Нали Възпитаният човек (в нашия смисъл на думата) не се храни с фантазии. Той винаги е съществувал сред нас, съществува и днес, при това като правило във вид на цели творчески колективи, обединени от обща задача - в едни „островчета на бъдещето”, които най-вероятно никога няма да се осъществят.

 - А ще се случи ли това, което пишете в един роман: „Само глупаците смятат, че машината не е способна да победи човека в интелектуално сражение”? До какво ще доведе?

 - В играта на шах човекът вече загуби от машината. И явно реванш няма да има. Разбира се, това не е отговор на въпроса „Може ли машината да мисли?”, но наранява достойнството на хомо сапиенс и въобще ни изправя нащрек. Нито за секунда не се съмнявам: изкуственият интелект ще бъде създаден. Като начало трябва само да разберем какво е интелектът въобще и човешкият интелект в частност. След това работата ще тръгне като по масло. В перспектива е създаването на Земята на нова раса разумни същества с абсолютно чужда за нас психика, трудно разбираема социология и най-вероятно управлявана не от закона на авантата, а от някакъв друг, съвсем недостъпен за нас принцип. За нравствеността на носителите на изкуствен интелект въобще не говоря: нищо не знам за това и нищо по-определено не съм способен да си представя. Обикновено се предполага, че изкуствените интелекти ще бъдат създадени като “висококвалифициран работен добитък”. Може би, може би. Само че от опит е добре известно: ако дадена идея е ясно и правилно формулирана, рано или късно ще бъде реализирана. А това означава, че изкуствен интелект, интелектуално и емоционално подобен на хомо сапиенс, ще бъде създаден. И вероятно това ще бъде краят на еволюцията на човека като вид и началото на еволюцията на нова раса разумни същества.

 - В книгите си много пъти сте „били” на други планети. Завиждате ли благородно на първия човек, който ще стъпи на Марс? Кога според вас ще стане това и какво ще ни донесе?

 - Не изпитвам никаква завист, само съчувствие и страх за него. Разбирам, че това ще бъде голяма победа за научно-техническия прогрес, но не съм сигурен, че човечеството днес има нужда от такива победи. Струва ми се, че когато на Земята стотици милиони хора са измъчвани от глад, нищета, болести и невежество, е почти престъпно разточителство да се хвърлят трилиони за овладяването на Космоса. Според мен то не може да бъде оправдано нито с неизбежните попътни научно-технически открития, нито – още по-малко - със съображения за престиж. Главното е на Земята. И дълго още ще бъде на Земята – може би винаги.

 - Вие като че ли не очаквате с голямо въодушевление евентуалната среща на човека с извънземни същества. Трябва ли да се страхуваме – ако ги има?

 - Реално можем да се срещнем само с представители на свръхцивилизации, които са ни изпреварили с няколкостотин, а може би дори с няколко хиляди години. Не знам какво да очакваме от тях. Знам какво е (човешки) ум, (човешка) доброта, човещина въобще. Не знам обаче и не мога да си представя свръхум, свръхдоброта и свръхчовещина. Още повече в никакъв случай не мога да си представя нищо добро, ако и когато тези пришълци сметнат за възможно или бъдат принудени да се потопят в нашите земни дрязги, в отровното кълбо на политическите ни деяния и взаимно враждебните ни идеологии. Затова отдавна съм категоричен противник на всякакви послания в Космоса от типа: „Ние сме тук! Аууу! Отговорете!”. Трябва да седим кротко и да подредим собствения си дом. За късмет великото мълчание на Космоса свидетелства, че друг разум във Вселената е голяма рядкост и най-вероятно тази чума въобще няма да падне на нашите глави.

 - Наистина не сме подредили дома си. Заплашват ни много неща. Тезата, че краят на света ще настъпи на 21.12.2012 г., обиколи света и много хора се уплашиха, буквално. Какво бихте им казали и какви са всъщност истинските опасности за човечеството?

 - Не мога да се отнеса сериозно към тези слухове и въобще към всякакви апокалиптични пророчества. Не са убедителни. Стават за катастрофически филми, но иначе – не. Човечеството живее в джунглите на глобалните заплахи и опасности: на първо място – ядрена война, избухване на „ръкотворна чума”, измъкнала се от секретна лаборатория, енергийна криза. Фактът, че това няма да бъде „краят на света”, а „само“ краят на нашата цивилизация, е слабо утешителен. Но има и по-сериозни опасности: например падането на метеорит с километрични размери. Това наистина ще бъде краят на всичко. Или изригването в близост на свръхнова – това вече се е случвало и тогава са загинали динозаврите. „Второто нашествие на марсианците” (роман, Аркадий и Борис Стругацки, 1966 г. – бел. ред.), разбира се, не на марсианци, а на агресивни пришълци от Космоса... Вероятно трябва да имаме предвид всичко това, но същевременно ясно да си даваме сметка, че нашият свят е устроен така: колкото по-грандиозна е една катастрофа, толкова по-малко вероятна е тя в обозримо бъдеще. Иначе нас нямаше да ни има на Земята.

 - Вие с брат си Аркадий създадохте прекрасни научнофантастични произведения. Има ли новата фантастика своите големи романи? Или настъпи някакво разочарование от научната фантастика?

 - Нашето време е времето на фентъзи, на съвременната приказка. Този жанр – поне у нас е така, измести от библиотечните полици и от книжарниците „ветераните” – научната фантастика, реалистичната и „алтернативната” фантастика, магическия реализъм. Безусловно, общо е разочарованието именно от научната фантастика – резултат от разочарованието в науката и нейните възможности. Живот на други планети не е открит. Не бе изобретена панацея. Оказа се, че телепатия няма. Няма и ясновидство. Въобще няма нищо интересно. Видя се, че чудесата в науката са само за избрани. Григорий Перелман е вълшебник, извърши чудо в математиката, което обаче са способни да разберат само петима души на Земята. А какво правят останалите? Те четат фентъзи: заплетени сюжети, банални герои и прости, разбираеми за всеки чудеса. Повечето „сериозни” романи у нас са написани в жанра на реалистичната фантастика – реалният свят с внедрено в него чудо. Така пишат може би най-известните писатели в Русия, които впрочем не се смятат за фантасти – Дмитрий Биков, Михаил Велер, Виктор Пелевин, Владимир Сорокин.

 - Ако има пряка връзка между науката и фантастиката, какви са новите предизвикателства пред науката днес?

 - Връзката между фантастиката и науката става, както и по-рано – чрез научната фантастика. Това е литература за съдбата на хората на науката, за съдбата на научните идеи и открития, за научно обоснованите светове. Научната фантастика е рожба на научно-техническия прогрес, посветена е на него и ще съществува, докато към него има обществен интерес. За предизвикателствата пред съвременната наука не се наемам да говоря. Аз съм безнадеждно изостанал и нямам нито сили, нито възможности да следя новините. Нещо по-лошо, отвсякъде те заливат разни свежи научни сензации и разбираш, че не разбираш... Нищо! Усилия на вятъра. Както беше с прословутата струнна теория, която така и не проумях.

 - Напоследък в Русия е необяснимо голям интересът към българската пророчица Ванга – много по-голям, отколкото у нас. Как си обяснявате подобен феномен?

 - В Русия въобще има „пристъп на Средновековието”. Магьосници, знахари, астролози, пророци. Църквата отвоюва нови и нови позиции. Мисля, че винаги става така, когато страната е на кръстопът. Все не можем да изберем посоката: към Европа, демокрацията и икономическите свободи, или към Азиопа – към авторитаризма и одържавяването на всичко.

 - Пишете ли нещо в момента? В България имате много поколения почитатели, които със страст ще прочетат всяка ваша нова творба.

 - Принуден съм да ги разочаровам. Вече дълги години не пиша белетристика. Скучно ми е. Омръзна ми да измислям. До такава степен, че дори чета „измислиците” само по задължение. Предпочитам нонфикшън. Пиша изключително публицистика.

 - Коя от филмовите адаптации на вашите творби смятате за най-добра?

 - Разбира се, „Сталкер” на Андрей Тарковски. Аркадий Натанович го наричаше „филма на XXI век”. Ако говорим за екранизации, в които текстът се пренася на екрана възможно най-адекватно, това е “Обитаемият остров” на Сергей Бондарчук, но само първата серия, втората не стана добре.

 - Какво бихте искали да се сбъдне - или да не се сбъдне, от всичко, описано във вашите книги?

 - Разбира се, бих искал да поживея поне две години в света на „XXII век“, но явно няма да стане. Това, което не бих искал да виждам, ме обкръжава ежечасно през целия ми живот. А “Хищните вещи на века” (1964 г., повест на Аркадий и Борис Стругацки, посветена основно на обществото на потреблението – бел. ред.) настъпват все по-плътно и вече окупират бъдещето, без каквото и да е желание от моя страна.

 - Как смятате, че ще изглежда човечеството в края на XXI век?

 - Ей, че въпрос! Той не е за интервю, а за дебело футурологично съчинение. Впрочем ще рискувам да перифразирам безсмъртния Воланд (Булгаковия Мефистофел от романа “Майстора и Маргарита” – бел. ред.): „Какво пък. Хора като хора. Само енергийната криза малко ги е развалила”.

 - Като цяло оптимист ли сте за бъдещето на човечеството? Според много читатели в книгите ви се усеща чувство на безнадеждност и песимизъм. Това част от вашето светоусещане ли е?

 - Аз съм безусловен и безспорен оптимист. „Питате ме: Защо е велик човекът? Защото е създал втора природа? Защото е задвижил почти космически сили? Защото за съвсем кратко време е завладял планетата и е открил прозорец към Вселената? Не! Защото въпреки това е оцелял и има намерение да оцелее и по-нататък”. Това е от „Пикник край пътя”, 1971 г. И днес мисля така. Аз знам: човечеството е огромна хомеостатично устойчива, дяволски енергоемка маса от хора, изтъкана от талантливи, упорити, приспособяващи се към всичко, сменящи се едно след друго поколения. И на това не му се вижда краят. Те се раждат, страдат и умират, те побеждават и търпят поражения, работят до припадък, убиват се взаимно, убиват планетата, но отново и отново създават нещо ново и разгадават неизвестното. С векове те почти не се променят, минават хилядолетия, а тях, както винаги, ги движи законът на авантата, зла ленива маймуна живее във всеки един от тях, но с всяко поколение се раждат „желаещите странното” (носители на новото и доброто в „Опит за бягство“, 1962 г. – бел. ред.) и на това също не му се вижда краят. Нищо няма да ги спре – никаква сила, даже няма да ги забави, в реалния свят няма такава сила - освен космическа катастрофа, и те ще продължат да увеличават количеството и качеството на своите умения и знания – да творят прогрес, който няма край. И може би някога най-накрая все пак ще изпитат потребност от Възпитания човек, ще създадат „Високата теория на възпитанието“ и ще построят света от „XXII век“. А може би – не. Може би ще минат и без това – просто ще продължат нататък по същия познат път, но все едно, движението няма да има край - с тази разлика, че светът им ще бъде друг – навярно няма да е лош, но вече не ще бъде така светъл. Ето, всичко това аз наричам оптимизъм.