Пазарът на труда в България, поне през последните десетилетия, никога не е бил толкова наситен. Коефициентът на заетост във възрастовата категория 20–64 навършени години в средата на 2023 г. е 75,9%, докато преди десет години беше само 63,5%. Да върнем лентата още по-назад, през 2003 г. заетостта в България беше едва 58%.

„Зает“ е разтегливо понятие: за да си такъв, е достатъчно да работиш и да ти плащат дори 1 час на седмица. Индикаторът „наети“ чертае друга картина: за четирите години между юни 2019 г. и юни 2023 г. броят на работещите на трудов договор в страната се е свил с 4,4%, най-вече за сметка на преработващата промишленост, загубила 51 хил. работни места за периода.

Независимо дали ще наречем чашата наполовина пълна или празна, на трудовия пазар в България цари напрежение. По вратите на магазините висят табели „Набираме персонал“, а компаниите изтъкват, че именно липсата на работна ръка спира бизнес плановете им. От друга страна, миграцията на население в търсене на по-добро заплащане както вътре в страната, така и в чужбина не спира.

Може ли да очакваме, че свиващото се предлагане на труд в България ще повиши цената му до по-типично за Европейския съюз ниво? В някои сектори това вече е факт, но трудовият пазар е сложна система и може да се окаже, че на определени места зависимостта ще е точно обратната. Противно на учебниците по икономика, заплатите ще нараснат точно там, където се предлага повече труд, а в секторите и регионите, където работната сила е оскъдна, бизнесът ще се свие още повече и хората ще останат без доходи. Този парадокс може да се обясни със съвместното въздействие на три фактора: демографски тенденции, технологична промяна и производителност.

След едно поколение

Бизнесът обръща все по-голямо внимание на демографията и има защо. По данни на НСИ през 2020 г. възрастовата категория 20–64 години включва 4,1 млн. души. След едно поколение, през 2045 г., се очаква хората в активна трудова възраст да са по-малко от 3,2 млн. Българите в разцвета на силите си ще намалеят с над 20%, а възрастните ще са повече, отколкото сега.

Някои изпаднали в подобно положение страни решават трудовия си проблем, като внасят работници от чужбина. Пример е Германия, където от 1955 до 1973 г. „гостуват“ около 14 млн. чужденци, наети заради постигнатата пълна заетост на местното население. 4 млн. от тях остават и днес около 20% от жителите на ФРГ имат някакви мигрантски корени.

Вносът на работници се нуждае от няколко предпоставки, за да е успешен. Местната икономика трябва да предлага добро ниво на заплащане, за да привлече чужденци с умения и амбиции – в противен случай ще се сдобие с маса необразовани претенденти за социални помощи. Второ, общественият ред трябва да е на висота, за да не се стига до безредици. Също така обществото трябва да е готово да съжителства с емигранти.

Нито едно от тези изисквания днес не е изпълнено за България, така че на ниво икономика трябва да се търси друго решение за свиването на работната сила. Най-перспективно е да се повиши производителността: същият, а и по-голям икономически резултат да се постига с по-малко труд. Но международното сравнение показва, че с около 26 долара БВП на час труд България е на 69-о място в света в компанията на Иран, Босна и Габон. Показателят трябва да нарасне с поне 60%, за да достигнем другите нови членки на ЕС. Това е предизвикателство, изискващо съвместните усилия на трите сили – правителство, бизнес и синдикати.

Технологична трансформация

Централен момент е приемането на технологичната промяна. На големи интервали, но постоянно фундаментите на икономиката се сменят: автомобили замениха файтоните, електрически крушки – газовите лампи. Отново е време на промяна, от въглеродни горива към цялостни зелени решения. Как ще реагират трите сили днес? Те биха могли да се съюзят, за да забавят прогреса, като бранят заетостта в залязващите сектори. Или да съдействат за зелената трансформация на националната икономика.

В момента българската икономика е застанала на кръстопът. Част от ЕС, тя има възможност за интеграция в проспериращи вериги на доставки, но още разчита на износ на суровини, на сектори с ниска производителност и въглеродно-интензивна енергетика. От начина, по който България реши въпроса за смяната на енергийната си база, зависи дали ще се нареди в Клуба на богатите.

Съкровище от кадри

На фона на масовия недостиг на кадри в България десетки хиляди трудещи се във въглищната енергетика треперят докога ще имат работа, за да могат да се грижат за семействата си. В „Марица-изток“ пряко са заети над 11 хил. души, още няколко хиляди работят във втория въглищен ешелон в Пернишко и Кюстендилско и сигурно общо още толкова в свързани фирми.

Синдикатите и засегнатият бизнес се стремят да забавят и дори да осуетят енергийния преход. Само по себе си това товари държавния бюджет с милиарди, тъй като енергията от въглища става все по-скъпа и мощностите няма да оцелеят без субсидии.

Има много примери за това какви са ефектите от съпротивата срещу новите технологии. Според някои автори Османската империя запада заради ширещата се неграмотност, която пък се дължи на датиращ още от XV век отказ от печатните книги. Печатници в Османската империя се появяват чак в средата на XVIII в. и дейността им е ограничена – а причината е, че гилдията на писарите е много влиятелна и си е издействала от Високата порта забрана за новата технология, която би могла да „закрие работни места“.

По същия начин въглищната енергетика, пленила житейските съдби на десетки хиляди семейства, днес се противопоставя на възобновяемите енергийни източници. Вместо да крепят този залязващ сектор, бизнес, правителство и синдикати могат да заложат на бъдещето и да подкрепят пренасочването на ценната работна сила от „Марица-изток“ към по-перспективни производства.

Време за решения

Как българската икономика ще се справи със задълбочаващия се недостиг на работници е централен въпрос. Данъчните и осигурителните реалности към 2045 г. ще са такива, че сектори с ниска производителност трудно ще съществуват на пазара. Заради международната конкуренция не всички бизнеси могат да си позволят да наддават с по-високи заплати. В такава позиция са текстилната и шивашката индустрия. Масовото им изтегляне от регионите, където те „оползотворяват“ свободната работна ръка, ще доведе до ръст на безработицата, нови демографски проблеми и още по-малко предлагане на труд.

И сякаш тези проблеми не са достатъчни, технологичният напредък подкопава основите на много високоплатени професии в България: програмисти, юристи, проектни мениджъри и те постепенно биват измествани от изкуствения интелект. От десетилетия, водени от стремежа „да успеят“ в силно конкурентна среда – в чужбина или работейки за чуждестранен работодател в България, – българските ученици и студенти трупаха знания и умения на перфектни изпълнители. Но заради AI икономиката се нуждае от все по-малко изпълнители – и все повече творци, създатели. Заради неумолимото технологично развитие националната образователна политика трябва радикално да смени фокуса си.

Националният пазар на труда днес се намира в повратен момент. Търсенето на труд е високо и на места работните заплати се вдигат – но големите проблеми остават и те ще се влошават в бъдеще. Благодарение на международната интеграция България запазва и дори увеличава възможността да постигне широко споделен просперитет. Но това няма да се случи, ако се движим по инерция. Необходими са смели съвместни действия на бизнес, синдикати и правителство за повишаване на уменията на работниците и производителността на труда.

Предизвикателствата сега

Ако в дългосрочен период на българския пазар на труда цари несигурност, дори още по-неясни са тенденциите, които ще се развият в краткосрочен план. Агресивната политика на Европейската централна банка за повишаване на основните лихвени проценти започва да дава ефект, но не точно желаният. Докато инфлацията в еврозоната и прилежащите страни остава упорито висока, вече се наблюдават признаци на забавяне на икономическата активност заради оскъпено кредитиране. Това означава, че „пределните“ бизнес начинания като нов магазин в малък град, нова продуктова линия на неразработен пазар и т.н. стават проблемни. Важен сигнал е, че след рекордните нива през 2022 г. българската преработваща промишленост от началото на 2023 г. се представя колебливо.

При това положение тенденцията на все по-висока заетост с всяко изминало тримесечие е възможно да се обърне. Така претенциите за повишаване на работните заплати ще се затруднят. При подобни ситуации икономическата теория поставя диагноза „стагфлация“: продължителен и болезнен процес, който при отворения трудов пазар на ЕС може да изсмуче още повече оскъдните трудови ресурси на страната.