Вълнуващ разказ за наказанията от едно послушно дете

Не мога да ви кажа защо, но все така се получаваше – аз много слушах, а те все намираха за какво да ме накажат. И ме наказваха всякак. Преди това ми се караха. След това аз страдах. Трагедия.

Преди всичко обаче трябва да призная, че наказанията при мен не бяха свързани със седене на колене върху царевични зърна или други подобни китайски мъчения за хора без въображение и стратегическо мислене. Майка ми си имаше по-ефективни методи, с които правеше иначе ведрия ми детски живот черен.

Сега, години по-късно, когато единственият човек, който ме наказва, съм самата аз, си давам сметка как са ми повлияли някои възпитателни методи, как са оформили някое качество или тъкмо обратното – тотално са отсвирили друго; как някои мои действия или бездействия са резултат на тези наказания.

Аз все още нямам свое дете, но ако имам някой ден, знам, че ще му се карам и ще го наказвам. Със сигурност. Но ето какво ще се старая да избягвам, съдейки от собствения си опит.

Любимата играчка

Спомням си, че няколко пъти бях лишавана от любимия си хеликоптер (един с нагризана перка), но не си спомням причините за това. Което идва да рече, че наказанието не си е свършило много добре работата, защото не съм запомнила какво е провинението, дето не бива да се повтаря, а съм зациклила на хеликоптера, за който и сега мога да пусна сълза.

Сещам се, че го сънувах и много страдах, защото не сме заедно – аз да му дъвча перките, а той да си хеликоптерства. Имаше опасност да се превърна в ужасен вещоман, защото и децата, и възрастните, както се знае, искат много повече нещата, които нямат. Ако се бях фиксирала истински в този хеликоптер (за каквото допринася конфискацията и последвалото страдание), вероятно щях да си остана фиксирана завинаги и в други ценни за мен вещи. Нямаше да давам на никого „да си играе с тях“, щях да си ги гледам и ползвам самостоятелно и нито едно родителско тяло не би могло да ни раздели.

Освен това, сега като чета разни изследвания, става ясно, че играчка от дете трябва да се взема, само когато белята, която то е свършило, е свързана директно с играчката. Т.е. ако аз бях цапардосала малката ми сестра с хеликоптера по главата, да ми го вземат, но не си спомням да е имало такова нещо.

В малко по-късни години се сещам, че отнякъде се появи една телевизионна игра, с която аз и сестра ми направо злоупотребявахме. Майка ни не беше никак щастлива от този факт, защото цъкането пред телевизора за нея беше някакво „зомбиране“.

Няколко пъти се разминахме на косъм с изхвърлянето на играта през прозореца. Добре, че не беше наша и затова на мама не ѝ стигна смелост.

Най-тъпото в цялата работа беше, че от тази забрана за играене на играта страдахме всички – и ние, и тя. Ние – защото трябваше да се крием и тайно да си джиткаме, тя – защото само си късаше нервите и викаше по нас.

А то на телевизионна игра не може да се играе безкрайно много време, защото в един момент пръстите ти се парализират и всичко приключва. Тя обаче не искаше да чака този момент. По-лошото е, че противопоставяше играта на всякакви други интелектуални занимания като четенето на книжка, например, и ние, макар да не бяхме такива деца, намразвахме четенето за сметка на играта.

Освен това родителите някак не могат да схванат, че игрите развиват немалко умения у децата – пространствено мислене, рефлекси, логическо мислене и подобни нелоши работи. Ето тук има повече информация, ако на някого му е интересно.

Цялата история можете да прочетете на noviteroditeli.bg.