На срещата на върха на НАТО в Анкара в началото на месец юли гостите се озоваха сред твърде специфична хореография. Идеализирана и блудкава препратка към Османската империя ги посрещаше от всеки ъгъл на изградената иначе в строг междувоенен Баухаус столица на Кемал Ататюрк. От щитове и ятагани по стените през османски знамена и псевдотрадиционни ансамбли, изпълняващи мехтери, до „еничари“, подредени в шпалир по стълбите на президентския дворец, постановката беше пълна и еднозначна.

Образът на кемалистката република, стремяща се към равнопоставеност със западните демокрации и към европейска интеграция, е вече окончателно заменен с публична проекция на имперска сила и опита за възкресяване на една химерична и самовнушена идеализирана османска идилия. В друго време своеобразната Ердоганова „опера на площада“ би могла да изглежда просто кичозно, комично или дори умилително. Днес обаче мястото и ролята на Турция в света и региона не предразполагат към смях. Нито театралните пиеси на президента ѝ могат да бъдат приемани като забава. С втората по численост армия в НАТО, голяма собствена отбранителна индустрия, значителен технологичен капацитет и устойчив консенсус по основните външнополитически цели Анкара може да си позволи сложна и отиваща далеч глобална игра. Което всъщност и прави.

Похода на изток

Привидно фокусирана върху неоосманската носталгия, размахът на амбицията на днешна Турция видимо надскача поне с един вектор онова, което султаните са можели да си позволят или дори да си представят. Късните младотурци и ранният Кемал паша са сред малкото модерни турски политически сили, които правят сериозен опит за директно проникване на изток към тюркските народи в Кавказ и Централна Азия. Той е идеологически аргументиран през пантюркизма. Избуява за кратко след краха на Романовата империя в Русия и невероятната слабост на тогавашен Иран. Пресечен е най-вече от османския разгром в Първата световна война и последвалата ангажираност на новородена Турция в битката за собственото ѝ оцеляване. За султаните този път напомня невзрачният им произход и не се вписва в леко шизофреничната им дилема между това да са наследници на арабските халифи и претенцията им да бъдат първите нехристиянски римски владетели след император Юлиян. Освен това пътят им натам винаги е пресечен от някаква агресивна Персия или някаква още по-агресивна Русия.

Ердоганова Турция няма подобни спирачки. Впрочем по отношение на тюркското пространство на изток тя изглежда като да няма абсолютно никакви задръжки. През септември Анкара предложи на тюркоговорещите държави от бившия съветски Юг създаването на Тюкпол, което самата тя определи като проект за тясно полицейско сътрудничество и споделяне на информация по модела на Европол. Това е най-шумната заявка, която може да се чуе в иначе тихото пълзящо установяване на хегемония, колкото се може по-далеч на изток.

Никой не допуска сериозно, че азерският блицкриг в Нагорни Карабах би бил възможен без един много широк турски гръб, но последният бе наистина безмълвен. Същото важи, макар и с отбранителна, а не със завоевателна логика, за помощта за първоначалното изграждане от страна Украйна на производството на тежки нападателни дронове. Ердогановата външна политика често е най-тиха именно там, където е най-ефикасна. Изключение е пространството, което Анкара възприема като част от историческия османски ареал. Там тя нито е тиха, нито задължително ефикасна. И точно това ни връща към Източното Средиземноморие.

След Асад

Започнах с Турция, защото тя е най-сериозният заявен претендент за хегемон в района, с много добре построена игра и ясно различими цели. Но най-видимият претендент не означава единствен.

След терористичната атака на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. Израел е в поредната битка за оцеляването си. Тя го доведе до челен сблъсък с Иран, за който двете страни се подготвят от падането на последния шах насам. Независимо как ще се развие оттук нататък войната в Персийския залив, по отношение на Източното Средиземноморие Израел е категоричен победител по силата на оръжието. Нова масивна атака срещу Израел, идваща от Газа, днес би бил по-малко реалистичен сценарий от много произведения на световната научна фантастика. Иранското прокси „Хизбула“ има силно намалена боеспособност, а ключови територии, използвани преди от него като фронтова линия, сега са в ръцете на ЦАХАЛ.

Ливанското правителство вече не е онази марионетка на Дамаск и Техеран, която беше доскоро, и шиитската ислямистка организация е сякаш в опозиция на новото правителство в Бейрут – забележителен прецедент от края на гражданската война насам. Но най-важното развитие в Леванта е падането на режима на Башар Асад в Сирия. Контролът върху територията на Сирия е ключът към динамиката в целия район през почти всички последни четири хилядолетия и половина история. Разгромът на династията от масови убийци в Дамаск означава пресъхване на топлата връзка между Техеран и голяма част от арабските му съюзници и проксита, еманципация на Ливан и край на синхронното трио Техеран –Дамаск – Москва като основен фактор в Източното Средиземноморие.

Сирийската промяна е, несъмнено, тежко, може би фатално поражение за голямата игра на режима на моллите в района, но не е част от военната победа на Израел. Ал-Шаара, джентълменът и бивш лидер на ислямистката групировка „Хаят Тахрир аш Шам“, който със светкавичен поход срина почти 60-годишната кървава диктатура на семейство Асад в Дамаск, е турско протеже и поставеник, или поне Анкара е видимо убедена в това. Пътят към директен сблъсък между турската имперска амбиция и израелската защитна агресия изглежда като широко разчистена магистрала. Тя е старателно подготвена от позиционирането на режима на Ердоган спрямо еврейската държава от идването му на власт насам. Състои се в радикално скъсване с традиционната кемалитска подкрепа за Израел и търсене на съюз с него срещу радикалния ислямски или социалистически панарабизъм, а след 1979 г. и срещу революционен Иран.

Обратът освен на Ердогановите неосманистки амбиции се дължи на широкия антисемитски консенсус в турското общество, обединяващ иначе непримиримите един към друг светски леви, либерали, десни и крайнодесни с ислямистите от всички нюанси. Турският автократ има и по лични корени на дълбоката си омраза към Израел. Ердоган е директен възпитаник и идеологически продукт на ,,братята‘‘. Защитата му на „Хамас“, както и възхвалата му на египетската революция (при положение че смазва всеки турски протест), трябва да се четат и през тази призма на синовни връзки и лоялност.

Всъщност не може да бъде отхвърлена и обратната хипотеза. Проектосултанът иска максималното запазване на мрежата на ,,Мюсюлмански братя“, които биха били решаващи при един звезден миг на възкресяване под някаква форма на османската власт. Звучи напълно откачено, но не много повече от безумната идея, че една богата държава ще нападне по-бедния си съсед и ще попилее един милион свои синове в опит да го унищожи напълно, че руснаци ще се бият с украинци в Мали или че Съединените щати ще заплашват Гренландия, Исландия и Канада с анексия.

Така или иначе, още преди войната в Газа и падането на сирийския режим както Израел, така и Египет знаят, че ще трябва да си осигурят друг силен съюзник в района, ако искат да имат шанс за успешното сдържане на безграничните амбиции на Анкара.

Голямото завръщане на Атина

„Идва отдалеч“ е изразът, който идва наум, когато става дума за Гърция. След успешно преодоляната от нея криза днес тя стои не само като стълб на стабилност, но и като пример за мнозина, на които част от проблемите, с които тя се сблъска, вероятно тепърва предстоят. Важно е да отбележим, че късната СИРИЗА и правителствата на Митцотакис успяха да изведат държавата от финансовата и икономическа бездна, без да застрашат и отслабят отбранителните ѝ способности. Освен в далеч по-добро финансово здраве днес Гърция постепенно се превръща във втори силен полюс в Източното Средиземноморие – естествена противотежест и постоянен антагонист на Турция.

Допълнителен бонус за Тел Авив и Кайро е, че тристранното партньорство е великолепен камуфлаж, който превръща политически и дипломатически неудобен двустранен пакт в напълно приемлив. През 2026 г. Израел и Гърция сключиха сделка за общо военно производство, но гръбнакът на сближаването между Гърция, Кипър, Израел и Египет са два много важни проекта. Единият от е Great Sea Interconnector – мащабната подводна електрическа връзка, която първо ще свърже Гърция и Кипър, а след това Израел с европейската електропреносна система. Другият е поредица от договори за общи проучвания, разработка и експлоатация на потенциално много богатите девствени газови находища в шелфа на Кипър, Израел и Египет. И двата докарват Анкара до небивала истерия. До степен, че за втори път през последните шест години тя заплашва Атина с употреба на военна сила.

Турската армия е несъмнено много по-голяма от гръцката и разполага със собствена военна индустрия, каквато Гърция няма. Освен това е пионер в масовото производство на бойни дронове. Но е сама. Гърция е член на Европейския съюз, който, ако и да не е засега геополитически актьор, какъвто би трябвало да бъде, безотказно застава на страната на свой член при конфликт с трета страна. Съюзът е също най-големият търговски партньор на Анкара, а турското население не е руското и не е склонно безропотно да яде трева.

Френският фактор

При кризата в Източното Средиземноморие през 2020 г. Париж демонстративно изпрати военни самолети и кораби в подкрепа на Атина. Малко след това Гърция купи 24 изтребителя „Рафал“, а двете държави подписаха и стратегическо отбранително споразумение. Само преди месец президентът Макрон заяви, че Франция ще отбранява Гърция при турско нападение, което е безпрецедентна заявка на един контрагент по Член 5-и по отношение на конфликт между други двама от Северноатлантическия договор.

Франция, разбира се, е третият проектохегемон над Източночното Средиземноморие. През пролетта на 2026 г. бойната група на самолетоносача „Шарл дьо Гол“ беше гръбнакът на европейската формация, впуснала се да защитава Кипър, попаднал под иранска заплаха след началото на войната. Но френското присъствие не е само военно. Два френски гиганта – Nexans и Meridiam – са с ключова роля в Great Sea Interconnector. Има и историческо измерение. Когато милионни протестираха против корупционната гангрена и оловния похлупак на „Хизбула“ по улиците на Бейрут преди няколко години, хиляди млади хора носеха плакати и лозунги, най-сериозно призоваващи за връщането на френския протекторат над Ливан.

Отстъплението на САЩ

Всичко, написано дотук, стана възможно или вероятно само поради безотговорното абдикиране на Съединените щати от ролята им на световна свръхсила, което в случая на разглеждания от нас район се случи няколко години преди навсякъде другаде, тоест още преди сенилната глупост на Доналд Тръмп и безобразната администрация от втория му мандат. През 2013 г. президентът Обама реши да не защити собствената си червена линия и не реагира, когато Асад използва боен газ срещу собствения си народ. Това Москва възприе като покана да влезе в Сирия и настъпи поредният „край на света“ за Източното Средиземно море.

Постскриптум

През август 2026 г. Израел нанесе удари по авиобазата „Абу ал-Духур“, която най-вероятно беше тайна база на турската армия в Южна Сирия. А президентът Макрон заяви, че при война между Турция и Израел Франция няма да защити Израел, защото Турция е член на НАТО, а Израел не. С други думи, така е в Източното Средиземноморие – приятелят на моя приятел не е задължително и  мой приятел.