Преди 2020 г. столичните реки в разговорната реч се наричаха канали. С разрастването на инициативата „Реките на София“ не само градът се промени, а и езикът. Реките започнаха да се наричат много по-често реки. Макар че винаги са си били там още от преди първите селища през Античността, те изведнъж отново станаха видими.

Миналата година 82 000 души посетиха ежегодния фестивал „Реките на София“ според преброяване на Global Metrics; очаква се статистиката от тази година, за да се види дали рекордът е надминат. Според вътрешни данни на Фондация „Колективът“, която води инициативата, постове и видеа в социалните мрежи за тазгодишния фестивал са видени милион и половина пъти.

Изведнъж всички гледат към градските реки

Това явление съвсем не се ограничава до София. Интересът е видим на национално ниво. През последните години фестивали и облагородяване на крайречни терени от мрежата „Реките на града“ се случиха и в Стара Загора, Русе, Велико Търново и други градове. В Стара Загора пробуждането се случи благодарение на сътрудничеството с местни активисти – Творчески колектив „На улицата“. Събитието край река Бедечка прерасна в самостоятелен фестивал „На зелено“, който обедини усилията на граждани, образователни институции, администрация и местен бизнес за облагородяване на градските крайречни пространства и зареждането им с нови позитивни смисъл и функция. Във Велико Търново каузата за Янтра се води от местната културна организация „ТаМ“ – включително чрез популярния фестивал „48 часа Варуша юг“, а Колективът съдейства за намесите на реката. В Габрово инициативата тази година е поета от местната община, след като няколко години се осъществява в партньорство с „Колективът“.

Извън тази мрежа от градски активисти на местно и национално ниво има и други действия в същата посока. Фестивал на Марица има и в Пловдив. В Ямбол общината е заявявала намерение Тунджа да „се превърне в един от най-големите линейни паркове в България“ с „място за различни културни и спортни дейности, както това се прави в редица европейски градове“. Писателят Димитър Кенаров публикува пътепис за Владайска река.

Тенденцията се обръща

Столичните реки са вкарани в каменни корита през 40-те години на XX век; оттогава насам градоустройството се обръща с гръб към тях, коритата остават недостъпни и без връзка с останалата градска среда. Край реките са изградени големи пътни артерии като например натовареният булевард „Сливница“, който затваря и изолира Владайска река. Сега за първи път тенденцията се обръща. От тази година общината вече води свои проекти за Владайска река, както и за по-малки реки като Слатинска и Какач (още известна като Банкенска река). Повече хора научават, че реките в София не са само двете основни, които минават през центъра, а общо над 20. Някои от тях дори не са отразени в данните на Басейнова дирекция към Министерството на околната среда и водите – истински „невидими“ реки, за които гражданският сектор се застъпва.

През 2024 г. Столична община, районите ѝ Средец, Витоша, Лозенец и Триадица, Съюзът на архитектите и Камарата на архитектите в България по инициатива на „Колективът“ припознаха като цел именуването на всички водни обекти в София. През същата година Столична община и „Софийска вода“ извършиха крайно необходимо почистване и профилактика на 121 преливника, които свързват градските реки с канализацията. Като резултат много по-малко отпадни води попадат в реките – Перловска и Владайска по-малко заслужават старото си прозвище „канали“. Остава сериозен проблем с незаконните зауствания, с които общината трябва да поеме мерки да се справи. Но управата на София – както и на много други български градове от Русе до Ямбол – започва да разбира стойността на градските реки и да инвестира средства в тяхната поддръжка и развитие.

На какво се дължи тази речна вълна?

Донякъде тя може да се обясни с простия икономически принцип, че редките и застрашени ресурси стават по-ценни. В София тази динамика е очевидна. На града не му липсват натоварени булеварди и нови сгради; с премиум са природата и зелените пространства. Притиснати от обстоятелствата, в един момент неизбежно се връщаме към реките – основното природно богатство в рамките на града. В последно време стотици български населени места страдат от безводие; това лято видяхме дори големият Дунав със значително намален обем. За масовата публика става ясно, че не можем да вземаме реките за даденост. Фестивалните формати насочват внимание и ресурси към тях и същевременно раждат цяла нова събитийна икономика. Фестивалите, които облагородяват занемарени зони, обикновено са безплатни, но на тях се търгува активно с храна, напитки, изкуства и занаяти – както и с реклама. Множество големи компании подкрепят набралите популярност инициативи в замяна на позициониране на брандовете им.

Европейски институции разпознават родилия се в България модел за градска промяна. Още през 2022 г. „Реките на София“ пробива на високо европейско ниво, като печели Голямата награда (Grand Prix) на Наградите за европейско културно наследство/Наградите Европа Ностра. През 2025 г. с награда от същата организация бе удостоена и каузата на Творчески колектив „На улицата“ за спасяването и развитието на парк Бедечка в Стара Загора. Това двойно признание потвърждава и на европейско ниво речната вълна в България.

Завръщането на хората към реките

Моделът на преоткриването и урбанистичното възстановяване на крайречните пространства (т.нар. waterfront regeneration) е сред най-успешните стратегии в глобален мащаб за устойчиво градско развитие през последните десетилетия. Трансформацията на изоставени промишлени речни зони, пристанища или натоварени крайречни булеварди в зелени, пешеходни и културни зони носи огромни икономически, социални и екологични ползи. Един от най-мащабите примери е HefenCity в Хамбург, където стари пристанищни складове по река Елба са превърнати в нов градски квартал. Срещу 2,4 млрд. евро публични средства проектът привлече над 10 млрд. евро частни инвестиции и създаде 45 000 нови работни места. В Париж планът Paris-Plages, по силата на който всяко лято се обособяват изкуствени острови, пешеходни зони, спортни площадки, а отскоро и подготвени за плуване пространства по Сена. По този начин районът, който привлича стотици хиляди пешеходци, генерира значителни приходи от временни и постоянни обекти, а пространствата стават арена на мащабни фестивали и водят до удължаване на туристическия престой в града. От 90-те години насам Ротердам поетапно отваря заливни зони и отделя повече пространство за природа. В Чикаго проектът Wild Mile съживява силно замърсена постиндустриална река, като създава плаващи острови с растителност и връща диви животни в екосистемата. В Улм, Германия, се намалява трафикът от коли край Дунав и жителите прекарват повече време край реката; същата е тенденцията в Будапеща. Виенчани дори плуват и ходят на плаж на Дунав на изградения още през 70-те изкуствен остров, чиято първоначална функция е била да контролира течението на реката и да предпазва от наводнения, но впоследствие е засенчен от огромния социален и икономически позитивен ефект. Емблематичен е случаят на Утрехт: там канал, закопан през 1969 г. заради изграждането на търговски център, е възстановен от 2002 г. нататък, след като референдум показва обществен интерес. Можем да говорим за завръщане на хората към реките в нашия век.

Сред множеството примери тези от българските градове се открояват със специфичния начин, по който изминаваме този път. Граждански инициативи, независими от общините, използват популярни културни събития, за да съживят занемарени пространства. Те развиват бизнес модел, основан на корпоративни партньорства и реклама, за да се финансират. Хиляди хора идват на фестивалите; така и общините забелязват културния и икономическия потенциал на реките. Подходът е вече доказан през годините. С него гражданският сектор и бизнесът заедно променят градовете.