България за последно е била в извънредно положение по време на Втората световна война

България за последно е била в извънредно положение по време на Втората световна война

От днес в България е в сила извънредно положение заради нарастващата опасност от световната пандемия с коронавируса COVID-19. Решението, гласувано единодушно от парламента, е мoтивиpaно c ĸoopдиниpaнe, opгaнизиpaнe нa дeйcтвиятa нa ĸoмпeтeнтнитe дъpжaвни opгaни във вpъзĸa c oбявeнaтa oт Cвeтoвнaтa здpaвнa opгaнизaция cпeшнocт зa oбщecтвeнoтo здpaвe.

Навсякъде по света извънредното положение е един от най-сериозните инструменти на държавната власт, защото позволява да се ограничат временно основни права и свободи на гражданите, пoзвoлявa нaмeca в иĸoнoмичecĸия живoт нa cтpaнaтa, тpyдoвия пpoцec и т.н. Πoд ĸoнтpoл мoгaт  дa бъдaт пocтaвяни и тeмитe в мeдиитe и т.н.

За последно извънредно положение в страната ни е било обявявано по време на Втората световна война. 

Ето какво се случва тогава:

Включването на България във войната променя рязко вътрешнополитическата обстановка. Засилва се изпълнителната власт. Още през април 1940 година е гласуван Закон за гражданската мобилизация, с който правителството поема прякото ръководство на по-голямата част от стопанския сектор в страната. Засилват се мерките против свободата на словото и печата, ограничават се правата на кореспонденция, сдружавания и събрания. На 21 януари 1941 година влиза в сила Законът за защита на нацията (ЗЗН). Той копира голяма част от германското законодателство по отношение на евреите, които загубват своите граждански и политически права. Забраняват се смесените бракове, отнемат се голяма част от еврейските имоти, предвижда се концентриране на еврейското население в отделни населени места. На базата на ЗЗН през август 1942 година се създава Комисарство по еврейските въпроси начело с убедения привърженик на хитлеристките възгледи Александър Белев. Опасността за българските евреи надвисва в края на 1942 година, когато Германия започва да оказва натиск върху българското правителство за „окончателно решение на еврейския въпрос“ в рамките на Европа. На 12 февруари 1943 година на Министерския съвет приема спогодба за изселването на 20 000 български евреи в Германия. Правителството няма проблем с приемането ѝ, защото евреите от анексираните територии не получават българско поданство по силата на антисемитското законодателство. През март 1943 година са депортирани 11 343 евреи от Тракия, Македония и Пиротско, а 8657 допълващи бройката до 20 000 са подготвени за депортация от довоенните територии на царството. Това поставя началото на масови протести на българите, подкрепени практически от някои обществени фактори – ръководството на православната църква, депутати, лидери на професионални организации и др. В резултат правителството и царят са принудени временно да преустановят депортацията, а няколко месеца по-късно – и да се откажат от нея.

За разлика от острата реакция на българското общество срещу депортацията, по-скоро с одобрение се посреща решението на правителството в 1942 г. с което са разтурени и забранени към 20 тайни структури свързани с еврейството – масонските ложи, ротарианците, ционистки организации, пен-клуб и т.н. Тези структури остават извън закона отново и след края на войната.

Междувременно все повече се засилва борбата на комунистите против правителството. Радиостанция „Христо Ботев“ излъчва програмата на Отечествения фронт (ОФ). Това е предложение на комунистите за създаване на широк обществен фронт против правителството. В тази програма се настоява България да не участва пряко във военните действия, да се отзоват българските войски от съседните държави, да се скъса съюза с Оста и страната да се присъедини към антихитлеристката коалиция. В областта на вътрешната политика се обещава възстановяване на Търновската конституция и предвидените от нея права и свободи. Тъй като инициативата произхожда от комунистите, останалата част от опозицията отхвърля тяхното предложение. През февруари 1943 година, след като съветската армия надделява над войските на Вермахта при Сталинград, започва постепенно прелом в хода на военните действия. Кризата се задълбочава от смъртта на цар Борис III през август 1943 г., който е най-авторитетната, консолидираща фигура в българския политически живот. През септември 1943 г. е обявена окончателно и капитулацията на Италия. Това усложнява положението на България като германски съюзник.

Тъй като престолонаследникът Симеон II е малолетен, се избира регентство в състав Богдан Филов, генерал Никола Михов и принц Кирил, брат на починалия цар, с което се нарушава конституцията, тъй като роднини на монарха нямат право да бъдат регенти. За министър-председател регентите посочват дотогавашния финансов министър Добри Божилов. Новото правителство е притиснато от активизираната дейност на въоръжената опозиция. Още от началото на 1943 година комунистите започват да създават своя военна организация, която централизира партизанското движение. В отговор правителството създава жандармерия за борба с партизаните, която нерядко прибягва до разстрели. Така конфликтът между партизани и правителство все повече се задълбочава, вместо да затихне. През пролетта на 1944 г. правителството решава да ликвидира партизанското движение. Мобилизирани са около 100 000 войници, полицаи и жандармеристи в масови акции срещу партизаните. Резултатът обаче е далеч от желания – с наближаването на Червената армия към България повече хора се присъединяват към партизанските формирования. Едновременно с вътрешните проблеми, все повече се засилва натискът от Москва. На 18 май 1944 година съветското правителство връчва остра нота на България с искането България незабавно да скъса съюза с Германия. Още същия ден кабинетът на Добри Божилов подава оставка, за да не даде категоричен отговор. Образуваното на 1 юни 1944 година правителство на Иван Багрянов има за задача да намери изход от задълбочаващата се криза.

На 26 август 1944, под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия, правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във войната между Германия и Съветския съюз. То се разпорежда германските войски да напуснат страната, а отказващите да бъдат разоръжени. Същевременно, правителството започва в Египет сепаративни преговори за мир с Англия и САЩ, но те пропадат. Междувременно на 12 август парламентарната опозиция и Отечествения фронт излизат с обща декларация за създаване на „ново конституционно правителство“. След натиск от страна на Москва и директива на Георги Димитров Отечественият фронт се отказва от подписа си под декларацията. Оставена без подкрепата на ОФ, парламентарната опозиция съставя на 2 септември 1944 г. ново правителство, което прави последен опит да предотврати обявяването на война от Съветския съюз на България. За няколкото дни то прекъсва дипломатическите отношения с Германия, иска официално примирие от САЩ и Великобритания и започва изтеглянето на българските войски от териториите анексирани от Югославия и Гърция. През този период след консултации в София Иван Михайлов пристига в Скопие с намерение да провъзгласи създаването на Независима република Македония, но разбирайки, че съдбата ѝ отново е предрешена, той се отказва. Независимо от тези обстоятелства на 5 септември Съветския съюз обявява война на Царство България.[29] Въпреки това, правителството на Константин Муравиев обявява война на Нацистка Германия на 8 септември 1944 г., като същия ден войските на СССР навлизат в страната. Муравиев е свален на следващия ден в Деветосептемврийския преврат.

Настоящата ситуация е много по-различна и много по-малко напрегната. Налагането на извънредно положение цели повече справянето с настоящия проблем, отколкото предприемането на някакви по-крути мерки от страна на държавата и намесата ѝ в обществения живот.

Коментари

НАЙ-НОВО

|

НАЙ-ЧЕТЕНИ

|

НАЙ-КОМЕНТИРАНИ