Добрият държавен дълг

Наскоро в интернет се завъртя „сензацията“, че външният дълг на България според БНБ стигал 64% от БВП, а управляващите ни лъжели, че дългът бил 20-25%. Разбира се, първият процент представлява брутен външен дълг, който включва чуждестранните задължения на банките, държавата, търговски кредити и облигации и др. подобни. Не очакваме от правителството да коментира тези данни, а само кредита на държавата.  

А той действително не е висок, особено по европейски стандарти: подсектор „Централно управление“ към 31 октомври дължи 12.22 млрд. евро, една четвърт от сумата е вътрешен дълг. От началото на годината обемът на държавния дълг се е стопил с 6.7% и при прогноза за 108 млрд. лв. БВП за 2018 г., той в момента се равнява на около 22% от БВП. Това е едно от най-ниските нива в ЕС.

Българският държавен дълг става и по-лесен за обслужване: емитираните през 2010 г. дългосрочни ДЦК носеха 6% годишна доходност, последната емисия от януари 2017 г. се пласира под 2%. Дори при смяна на лихвените тенденции, в сегашния си обем външният дълг надали ще струва повече от приемливата 3-4% лихва годишно.

Ако има проблем, той не е в държавния дълг, а около него. Заемите на общините са за близо 1.3 млрд. лв., в държавната енергетика положението е по-сериозно. Само ТЕЦ „Марица изток 2“ има задължения (краткосрочни и дългосрочни) от 915 млн. лв., два пъти повече от годишните продажби. За първите девет месеца на годината, държавното предприятие е трябвало да закупи въглеродни квоти за 259 млн. лв., за да работи.

В държавния портфейл не само въглищният сектор дължи пари и трупа разходи. Реалното съотношение на публичния дълг спрямо БВП е вероятно 30% – пак невисоко по стандартите на „клуба на развитите“. Може би това е реалният кредитен потенциал на България при сегашните институции и икономическа структура?    

Има и друго мнение, в което съм склонен да се вслушам – че държавният дълг на България всъщност е доста по-малък от оптималния. Ще цитирам отново германския икономист Лоренц фон Щайн, основоположник на науката за публичната администрация: „Една страна без държавен дълг или прави твърде малко за бъдещето, или иска твърде много от настоящето“.

В историята много държави са взимали заеми, за да харчат – такъв навик имал и султанът преди Османския фалит от 1875 г.: от заемите за много милиони, дадени му при ужасни лихви от британските банкери, единствената инвестиция била в железницата на барон Хирш. Другото отишло в дворци и бойни кораби.

В други държави, външните заеми подпомагат националното развитие и за този случай нека поговорим сега. Макроикономическото управление на България може да привлече милиарди инвестиции за развитие, като тегли външен заем за създаване на национални индустрии.

Голямото предизвикателство за България днес е да създаде развита икономическа структура. Това е невъзможно без промишлено производство с глобален пазар. Използващата знания промишленост в България (с поделенията на чуждите фирми) и сега увеличава продажбите си навън, но не заема сериозен дял от националното стопанство – същото се отнася и за услугите с висока добавена стойност.  

Неслучайно споменах за задълженията на държавния ТЕЦ. В него и в държавния добив на лигнитни въглища са заети 10 000 души. Известна е европейската политика спрямо въглеродните горива и предстоят големи трансформации в енергийната ни система. Заетостта на много на брой хора с технологични умения е застрашена.

За тях следва да се създадат цели нови индустрии, по възможност технологични, зелени и свързани с енергетиката. В противен случай свободният пазар има да се справя със сладката задача да осигури доход на 10 000 българи, които се конкурират за ограничен брой работни места.

Освободените от въглищната енергетика може да работят в притежавани от държавата национални производствени предприятия, с примерен профил соларни инсталации и електромобили. Инвестиция, която създава технологични работни места и се изплаща с глобални продажби – ето това се нарича държавна пробизнес политика.

Не вършим ли нещо лошо, като искаме от държавата да кредитира и да притежава предприятия? В България успехът, произтичащ от ефективността на пазарната ненамеса, се забави. Също и публично-частните партньорства се дискредитираха. Защо десните икономически политики да не опитат накрая нещо от арсенала на Новия курс?

При развита жп мрежа, напоителни канали, чиста енергетика, две или три изнасящи в глобален мащаб национални производства (електромобили, соларни инсталации, селско стопанство), надали ще се тревожим, ако равнището на публичния дълг междувременно се е удвоило.