Екопарадоксът

Започнах да пиша този текст с идеята да бъде нещо като програма от мерки, които държавата, общините, бизнесът и гражданите да изпълним, така че България да стане по-чиста страна и всички да бъдем малко по-щастливи. Фактите и разбиранията ми обаче го насочиха в напълно различна посока, затова започвам директно с основното послание, свързано с конкретно зададената тема: Колкото повече се подобрява околната среда, толкова повече ще намалява индексът на щастие на българина https://www.manager.bg/blgariya/blgarite-sa-pochti-shchastlivi-stavat-vse-po-vziskatelni-km-kachestvoto-na-zhivot-sochi.

Тук добавям и още едно твърдение: Колкото повече се повишава индексът на щастие на българина, толкова повече реално ще се подобрява околната среда!

Звучи скандално объркващо, нали?

Но и двете твърдения са верни. Първо, защото тези резултати са лесно предвидими теоретично и второ, защото националният индекс на щастието, поръчан от „Мениджър” ясно ги показва на практика. Започвам с второто и после обяснявам първото.

По отношение на околната среда проучването измерва отговорите на въпросите:

• Доколко здравословна е заобикалящата ви околна среда?
• Доколко сте удовлетворени от усилията по опазване на околната среда във вашия квартал?
• Доколко сте удовлетворени от възможностите, които имате, за да се наслаждавате на природата?
• Доколко сте удовлетворени от качеството на въздуха в заобикалящата ви среда?

Имаме следните интересни резултати:

• Качеството на околната среда е сред факторите, които карат българите да се чувстват нещастни. Само 20% са „щастливи“ от него.
• Качеството на околната среда е показателят, при който има най-голяма дупка между щастието на българина и средния жител на света (15 пункта). В нищо друго не изоставаме толкова много от средното.
• Най-щастливите като цяло групи сред българите са хората: а) с висше образование; б) високи доходи и в) жители на столицата. И това с голяма разлика от останалите.
• Най-нещастни по отношение на качеството на околната среда са хората: а) с висше образование; б) високи доходи и в) жители на столицата. И това с голяма разлика от останалите и по абсолютно всеки отделен въпрос.

Изводът е ясен

Колкото по-образован, богат и като цяло щастлив е българинът, толкова по-зле се чувства по отношение на качеството на околната среда.

Богатите и образовани хора обикновено живеят в доста по-здравословна околна среда от бедните и необразованите. В къщите им рядко горят кюмбета, които да замърсяват въздуха както вътре, така и навън. Доста по-рядко карат стари пушещи трошки или пият мръсна вода. По-зелено е около тях и имат повече възможности да се наслаждават на природата. Неслучайно, качеството на околната среда в страни като Швейцария и Швеция е доста по-добро от това в Косово или Сомалия. Това са обективните факти. 

Те обаче нямат никакво значение, когато говорим за субективно усещане за удовлетвореност. Всъщност, имат значение – колкото по-богати и образовани сме, толкова по-важно за нас е качеството на околната среда и съответно неудовлетвореността ни от него расте с повишаване на доходите. Обективно живеем все по-добре и все по-чисто, но чувствителността ни по темата нараства експоненциално и неудовлетвореността я следва. Неслучайно, опазването на околната среда е толкова значима тема в богатите страни от горния пример и няма никакво значение в бедните.

Давам пример с качеството на въздуха в София – започнахме да се оплакваме от въздуха чак след като той започна видимо и измеримо да се изчиства, а ние междувременно се позамогнахме. През зимата вече не потъваме три месеца във вечна мъгла, а тя се появява само от време на време. Колкото по-рядко се случва това, толкова повече свикваме с чистия въздух и периодите на мръсен ни правят все по-силно впечатление. Проблемът е от изключителен приоритет за богатите и образовани хора, които живеят в сравнително чисти квартали и няма абсолютно никакво значение за бедните и необразовани, които живеят в кварталите с най-мръсен въздух. Всичко е въпрос на стандарт на живот и съответните приоритети.

В този смисъл резултатите от проучването са напълно логични – можех да ги предскажа без никакво колебание. Връщам се към заглавието и твърденията в тезата си и си позволявам следния извод: Каквото и да правим за подобряване на качеството на околната среда, българинът ще бъде все по-недоволен от него.

За щастие това означава, че околната среда се качва в приоритетите му и той е готов да се грижи за нея все повече. Което е възможно само ако все повече забогатява и общото му усещане за щастие нараства. Естествено, държавата може да си върши работата още по-добре и еднакво да прилага екологичното законодателство към всички нарушители, общините могат поне да си мият улиците и да събират адекватно отпадъците, а гражданите можем да станем малко по-взискателни към собственото си поведение, вместо само да мрънкаме и протестираме.

Разбира се, в цялата работа има и един опасен ефект, който трябва да бъде адресиран: Разминаването между обективните факти и възприятията на хората, тоест растящото невежество за реалността – особено сред богатите и образовани жители на столицата или Западния свят – има един здравословен максимум, който не бива да бъде преминаван. Защото неограниченото желание за прекрасен и перфектен свят кани утопиите в обществото. А те, както ни учи историята, звучат добре, но всъщност са смъртоносни!

Позитивен завършек

Качеството на околната среда в България обективно и измеримо се подобрява, защото българинът го иска, върши си работата все по-добре и все повече се замисля за последствията от ежедневните си решения и действия. За да се чувстваме по-щастливи по темата, трябва просто да знаем фактите.