Прекрасни поетични откъси от произведенията на Яворов

Днес се навършват 139 години от рождението на един от най-големите български поети – Пейо Яворов. Годишнината беше специално отбелязана в Благоевград. Политици, общественици и граждани поднесаха цветя пред паметника на Яворов в града.

Войводата - поет Яворов приживе е редактор на легалния орган на ВМРО - вестник „Дело”, и други издания, свързани с Македоно-Одринското революционно движение. Той е бил четник в четите на Михаил Чаков и Яне Сандански, близък съратник, сподвижник и биограф на легендарния Гоце Делчев. При избухването на Балканската война през 1912 г. поетът е доброволец в Македоно-Одринското опълчение и оглавява чета. Той участва в освобождаването на Банско и Неврокоп - днешният град Гоце Делчев.

Името на Яворов се свързва с няколко бурни любовни истории: известно е неговото близко приятелство с Дора Габе, както и пламенната му любов към Мина Тодорова, на която посвещава най-красивите си стихове като „Благовещение“, „Вълшебница“ и „Две хубави очи“.

Жената, чиято любов се оказва фатална за поета, е Лора Каравелова - дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г. Кореспонденцията между Яворов и Лора е прекрасен образец на българската епистоларна любовна литература, както и свидетелство за една бурна любов, белязана от много съмнения и страсти.

Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато измъчваната от съмнения Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (предсмъртното писмо от един ред гласи: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Но изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от обвиненията, че той е убиецът на Лора, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

По случай годишнината от рождението му ви припомняме няколко прекрасни поетични откъса от неговото творчество.

* * *

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.

- Из "Вълшебница"

* * *

Ден денувам – кътища потайни
нощ нощувам – пътища незнайни;
  няма тато, нито мама –
    тато да ругае,
    мама да ридае…
  Леле моя
    ти Пирин планино!
  Море черно
    цариградско вино.

С враг врагувам – мяра според мяра,
с благ благувам – вяра зарад вяра;
  нямам братец, ни сестрица –
    братец да ме хвали,
    а сестра да жали...
  Леле моя
    сабя халосия!
  Море люта
    одринска ракия.

Бог богува – нека си богува,
цар царува – века ли царува?
  Нямам либе, първа обич –
    мене да очаква
    и да ме оплаква…
  Леле моя
    пушка огнебойка!
  Море тънка
    солунска девойка.

- Из "Хайдушки песни"

* * *

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!

- Из "Две хубави очи"

* * *

Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен…

- Из "Песента на човека"

* * *

Сънувах те и тая нощ, о мила,

сънувах те - бленуваща до мен,

глава на рамото ми прислонила.

Тъмите бяха ярко озарени:

очите ти - през погледа ми замъглен -

горяха, в бъдещето устремени...

Тъй нявга бе, - то бяха дни честити! -

додето ти разумно се смири,

додето ти на всичко се насити.

Пробудих се и в мрака безпросветен

заплаках аз - и роних сълзи до зори

за твоя край и моя дял несретен...

- "Сън"

* * *

Те чакат милост… Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!

- Из "Бежанци"

* * *

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

- Из "Арменци"

* * *

Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,

в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно

     на привичен покой:

окови тежки влачи и тъй смирен умира,

че щастието сякаш в неволята намира,

     да, брате, роб е той.

 

Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко,

че уж не виждал злото, когато по-дълбоко

     забива нокти то -

и смучи, и досмуква последната остала

живителна кръв капка в снагата, всичко дала:

     защо грешиш, защо?

 

Аз зная, ти го любиш, неволника вековен,

и с болка го ругаеш в копнежа си синовен,

     знам твоите мечти...

Че раснал си при него, че залък твърд и черен,

делил си нявга с него; ала кажи, син верен,

     познаваш ли го ти?

- Из "На един песимист"

* * *

Недей дочаква и зори,

Върви ори, ори, ори...

Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!

- Из "На нивата"

* * *

Вас слънце ви не вижда - лъх,

зефирен лъх ви не допира;

сред тръни, скромни и без дъх,

дори пчела ви не намира -

печални бледни теменуги.

Печални, чакате ръка,

сънувате и пръсти нежни.

Напразно чакате!... Така,

в надежда тихо безнадеждни,

вий мрете - болни теменуги.

Вий мрете - в храсти и бодил

от първи ден чела навели...

Желания в живот немил,

мечти неволни и несмели -

вий чезнете едни след други.

О бледни, болни теменуги!

- "Теменуги"

* * *

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени

две тъмни сенки: там зад бялата завеса,

де лампата гори, в поле от светлина,

две сенки на нощта... Сами една пред друга,

сами една за друга в жажда и притома,

там - сянката на мъж и сянка на жена.

 

Мъчително глава се към глава навежда, -

те няма да се чуят: искат и не могат.

Те шепнат може би - от що се те боят?

Напрегнато ръце се към ръце протягат

и пак се не докосват! Искат и не могат...

И пак, един пред друг, един за друг стоят.

 

Те шепнат може би, но може би и викат,

но може би крещят; - те няма да се чуят,

две сенки на нощта, през толкоз светлина...

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те - сянката на мъж и сянка на жена!

- "Сенки"

***

Надолу, все надолу. Но коя си ти

невидима ръка? В ноктете ти жестоки

душата ми преброди звездни висоти -

и ето ме залутан в пропасти дълбоки.

Надолу, все надолу! Но коя си ти?

 

Бездънни тъмнини. Стенания и смрад.

Душата ми те следва жадно любопитна.

Душата ми е в ада и сама е ад.

Душата ми се вслушва страстно ненаситна.

Но де ме водиш ти, в стенания и смрад?

 

Надолу, все надолу, - горко изранен

в паденията, в скоковете главоломни.

Душата ми пияна, хищник настървен,

за ужаса копней. Но де ще се опомни?

Надолу, все надолу! - Горко изранен.

- Из "Надолу, все надолу"

***

Защо мълчиш - смутена, бледна?

Какво, боиш ли се от мен?

За мен скръбта е - чуй - безвредна,

че в нея аз съм закален.

 

За всеки удар на съдбата

усмивка само имам аз; -

въз мен да падат небесата -

ще бъда хладен и тогаз.

 

Без срам, без страх - кажи ми право,

що на душата ти тежи?

За миг си дай сърце кораво, 

- Из "Защо мълчиш"

***

 

От ранни утрини зори

почнах и ви учих -

как се люби, как се пей -

как пълно се живей.

 

До сетни вечерни зари

сам се не научих!

Много любих, много пях...

Как малко аз живях!

- Из "Моята изповед"

Душата ми е пуста: буря кратка

помете всичко там. Напразно вече

следа бих дирил от мечтата сладка

по тебе, образ потъмнял! Далече,

     цял век далече са от мен

миражите на вчерашния ден.

 

Все пак аз помня: ти дойде желана,

дойде с душа лист още неизписан,

лист бяла книга. В своя вехта рана

перо намокрих: в спомени улисан,

посегнах аз и писах без покой,

от болка се превивах -

     и писах с кръв и гной.

 

Че ти не бе живяла - а живота

бе мене пък задавил. И той свари

с проклети писмена на богоскота

душата ти чрез мене да нашари.

Перо послушно - копие на цар...

Раних аз твоя дух и своя чар.

 

В очакване, боязън непонятна

владееше предчувствията мои;

изгубих те - пустиня необятна...

Чух змийски съсък в спомените свои.

 

     Перо послушно, копие на цар! -

Раних аз твоя дух, убих и своя чар.

- Из "Душата ми е пуста"