Тектоничните размествания на капитализма

Напоследък често се пише и говори за това, че настъпват тектонични социални размествания, резултат от новите централизирани технологии и от екологичните ограничения, които правят неизбежно преминаването към някаква нова форма на социализъм, солидарност, споделяне и прочие (напр. в книгите на Джеръми Рифкин). Други (тази на Емануел Валерстейн и колектив) дори са категорични, че това ще се случи през 2050 г. В действителност технологиите винаги са били водещи при обясняване на кризата на капитализма - в миналото това са били машините, днес това са роботите, които ще заменят човека. По прогнози на Оксфордския университет след около 20 години 50% от работните места ще могат да бъдат роботизирани.

Технологиите лежат в основата на повечето дългосрочни обяснения за промените на характера на обществото, получило най-популярно разпространение в моделите за технологичните вълни, дългите цикли на Кондратиев, на иновациите на Шумпетер и прочие. В марксисткия модел, който се оказа емпирически опроверган (макар и някои съвременни марксисти да смятат, че ерата на роботите ще потвърди Маркс), се смята, че с развитието на техническия прогрес, машините и технологиите ще заменят човешки труд. И тъй като живият човешки труд в крайна сметка е единствен източник на печалба (принадена ценност), основният стимул на капитализма – печалбата, изгуби своя определящ смисъл. В същото време друг феномен - глобализацията, набрал скорост преди кризата, създаваше впечатление, че  капитализмът е станал всеобщ, универсален, проникнал е навсякъде, краят на историята.

Днешните призиви за края на капитализма на социалисти, зелени, еколози  прочие, също са наивни. Историята показва, че капитализмът, като система за натрупване с цел инвестиране, разширение на производството и печалба, преминава през различни фази, които съответстват на преместването на източниците на това натрупване – търговски капитализъм, аграрен капитализъм, индустриален капитализъм, за да се стигне до съвременните форми на финансов, финансово-деривативен и прочие капитализъм. Освен това, източниците на натрупване могат да бъдат видени различно, което е и правено от многократно в икономическата теория.

Грубо казано съществуват два подхода към генезиса на капитализма, т.е. на обществото, което не потребява всичко, а заделя с цел да инвестира, да разшири производството и да печели. Първият е насилствен подход в духа на марксистите. Според него капитализмът е плод на първоначалното насилствено натрупване на капитали някъде през 18. век, когато чрез неикономически методи се завзема общинска земя. „Частната собственост е кражба“, част от селяните се превръщат в работници и се оформя пазарът на труда. Колониалният капитализъм също се вписва в това обяснение, той също е насилствен.

Според други обаче, капитализмът, първо, е типичен за най-различни епохи (Макс Вебер говори за античен капитализъм) и – второ - неговите движещи мотиви са съвсем различни, определено не-насилствени. Например, в тази светлина са обясненията на редица социолози за ролята на рационалността на смятането и счетоводството (Вебер), за религията и етническата принадлежност (евреи, например), които предразполагат или не към спестяване (Вебер и Зомбарт), за значението на иноватора и предприемача, на този, който поема риск (Зомбарт и Шумпетер) и пр. Тази последната иновационна теория дава основания капитализмът да не се отписва като строй, понеже източниците за натрупване и иновациите, като цяло, са непредвидими и се развиват по абсолютно стохастичен начин. Така например, днешните твърдения за влизането ни „във вековната стагнация“, тоест дългосрочни падащи  нива на растеж, поради спадаща производителност, липса на нови радикални технологии и прочие, е прекалено прибързана.

Съществува и определена дългосрочна цикличност. Тя се проявява днес, когато все повече става ясно, че сме свидетели на поредната деглобализация - темповете на международните търговски и капиталови потоци се свиват значително повече, отколкото националните. Глобалният капитализъм е в криза и отстъпва място на националния капитализъм, където натрупването и инвестирането става в рамките на нацията и с активната намеса на държавата. В този смисъл се наблюдава развитие на събитията, подобно на това от първата половина на 20. век, когато се слага край на глобализацията, която според редица свидетелства превъзхожда значително глобализацията от началото на 21. век. Тогава, както и днес, страните се затварят, стопанският и политическият национализъм расте, а общо погледнато се стига до разпад на мултилатерализма, отношенията между държавите стават билатерални, а новите хегемони окончателно се налагат (в икономически план САЩ, а в политически и СССР).

Съветският съюз е екстремна форма на  държавен, политически капитализъм, където държавата и комунистическата партия са колективен капиталист. В този смисъл строят в СССР имаше много общи страни с развития у Маркс „азиатски тип начин на производство“, или с други теории (като тази на Витгофел, за източния деспотизъм), но в никакъв случай не беше фундаментално отрицание на капитализма.

Днес, въпреки големите размествания в резултат от кризата и глобалната рецесия, бихме могли да обособим четири типа капитализъм.

Първи тип - макар и да губи частично позиции, една от водещите форми на капитализъм остава финансовият капитализъм. Той е повече характерен за англосаксонския свят, където грубо казано решенията се вземат преди всичко от и в полза на акционерите (shareholders). Тук водеща е доходността на собствеността, на акциите, а на втори план на останалите активи. Пазарите на труда са гъвкави и фискалната тежест е сравнително ниска. САЩ са пример за такъв тип капитализъм. Те са в центъра на световната банкова система, техните пари са глобални, а като резултат на това източниците на натурването са в основни линии два - чуждестранни спестявания или печатане на пари. Чужденците купуват американски облигации, а американците - чуждестранна собственост и акции (вярно, след кризата процесът се забави). Този тип капитализъм е в криза.

Вторият тип капитализъм, характерен за Европа и най-вече Германия, може да наречем „модел на социално корпоративно отговорен капитализъм“. Тук не само акционерите, но и всички заинтересувани страни (stakeholders), в това число и работещите, вземат участие или поне се стараят да вземат участие в решенията и при разпределяне на печалбата. В този модел разпределението на доходите е „по-справедливо“ и ножицата на доходите е най-слабо отворена. Според редица наблюдатели, този тип капитализъм набира скорост, но според мен това едва ли е така. Този модел, макар и мечта на много социални реформатори, едва ли в краткосрочен план има перспективи.

Третият тип капитализъм, който е преди всичко свързан с мащабите на стопанството, може да наречем „зависим капитализъм“. Той е характерен за малки и уязвими икономики, като България и Черта гора например, където цялата система на стопанство е насочена към получаване и абсорбиране на външни капитали (било то частни преки или портфейлни инвестиции, било ерофондове и пр.), външната търговия е производна от притока и изтичането на капитали, пазарът на труда е гъвкав, данъците са ниски, а паричната система е опростена и фиксирана отвън. Този тип капитализъм, има своята логика, той е удачен и ефективен, но нещата се променят, когато страните към които си се прикрепил с цел получаване на капитали и парична стабилност, изпаднат в криза и не притежават нито капитали, нито парична стабилност. Това е ситуацията за малките страни в Европа.

Последният тип капитализъм, който ще придобива все по-голямо значение е „държавният капитализъм“. Той има стари традиции и днес е олицетворен от авторитарни режима, като тези в Китай, Русия, Турция, Централна Азия, Близкия Изток, а дори и в Европа, където набира скорост (Унгария, например). Дори в САЩ идването на Тръмп по свой начин е потвърждение на този започнал вече процес. В този тип капитализъм бизнесът и компаниите са в тясна връзка с държавата, те са неотделима част от държавната стратегия - било то при експанзия навън – да речем към Китай или за защита на собствените предприятия (евентуален протекционизъм). Тези страни като цяло инвестират натрупаните в рамките на тази стратегии спестявания навън, в различни активи, все повече в собственост. Вярно е, в началото тези страни трупаха гигантски по обем валутни резерви, но това се променя в последните години. Именно като реакция на защита в старите развити страни се гласят различни протекционистични мерки, които засега са само намерения. Несъмнено в средносрочен план това ще доведе до частично затваряне в национални рамки на натупването на капитала с категоричната намеса на държавата.

В този смисъл, глобалният капитализъм, на който бяхме свидетели, е пред разпад или поне временно отстъпление с всичките последствие от това. Те са свързани преди всичко с разкъсването на производствените и финансовите мрежи или вериги, както често се казва, формирани в периода на глобализация, което неминуемо ще доведе до загуба и разрушаване на ценности. В дългосрочен план това едва ли ще промени нещата. Европа и САЩ едва ли ще бъдат това, което са били някога. И за да завършим, преди да се премине към ново тип, колективистично или социалистическо общество, капитализмът още дълго (за да не кажа винаги) ще съпътства живота на хората. Източниците за натрупване ще се менят, а технологиите винаги ще се развиват и то винаги по непредвидим начин.

Николай Неновски

Източник: Списание „Мениджър“

ОЧАКВАЙТЕ В КРАЯ НА ОКТОМВРИ

№240

СПЕЦИАЛЕН БРОЙ ЗА 20-ГОДИШНИНАТА НА МЕНИДЖЪР