Точният размер

Малък или голям трябва да бъде нашият парламент? В помощ за този важен отговор идват добрите примери от корпоративното управление

Колко голям трябва да бъде българският парламент? Често се чува мнението че броят на нашите народни представители е твърде голям. Така ли е обаче? Колко ресурси са необходими за един ръководен орган? Каква е оптималната му структура?

Тези въпроси са проучени доста добре по отношение на организационното конструиране на фирмите. Компаниите са като малки държави: акционерите са техните граждани, а съветът на директорите - техният парламент. Какво би се получило ако проектираме знанията за корпоративното управление в безкрайната тема за държавното управление?

Повечето организации се управляват от съвет (или борд) на директорите. Всъщност, по закон, много държави по света изискват такъв борд. В тези държави, обаче, съществуването на управителни съвети предхожда значително законите, които ги налагат. Изглежда, че процесът на вземане на решения естествено води до сценария, при който мнозинството делегира правомощия на малка група от хора.

Може би най-важната функция на управителния съвет е осигуряването на експертиза. Тази функция е особено ценна в големите организации, тъй като координацията на хората в тях е изключително трудна. Корпоративните бордове участват във вземането на важни решения, като например за подбора и възнагражденията на висшите мениджъри на компанията, избора на одитори и решенията за големи капиталови разходи.

В подкрепа на идеята, че бордовете осигуряват важен управленски ресурс, е фактът, че по-сложните фирми имат по-големи бордове. Размерът и разнообразието на бордовете също така се увеличават, когато фирмите растат и диверсифицират своите операции с времето.

Втората най-важна функция на управителния съвет е да контролира мениджърите на висши корпоративни позиции (мониторинг). Самозаинтересованите мениджъри често може да не управляват в най-добрия интерес на акционерите. Например те биха могли да увеличат заплатите си, да си обзаведат скъпи офиси и да инвестират в проекти, от които получават лични облаги. В тези случаи, от управителния съвет се очаква да гарантира, че с решенията и действията си мениджърите преследват интереса на акционерите. В този смисъл, независимите директори, т.е. директорите, несвързани с управлението на фирмата, се справят по-добре с надзора над управлението, отколкото директорите, свързани с фирмата.

Съществуващите емпирични факти също показват, че съветът на директорите упражнява активен надзор. Например, компаниите привличат повече независими директори в своите съвети, когато мониторингът върху решенията и действията на корпоративните лидери е по-необходим. Вероятността в борда да се появят нови независими директори, се увеличава след лоши бизнес резултати. Ако компанията има по-слабо утвърден мениджмент, в борда също е по-вероятно да има повече независими директори.

И така, ако трябва да обобщим, управителните съвети имат две основни функции – осигуряване на експертиза и мониторинг. Директорите, които са близо до фирмата и ръководството ѝ, са по-добре запознати с компанията, но са по-малко независими и по-трудно биха контролирали ръководството й. От друга страна, директорите, които са по-слабо свързани с компанията, биха били по-обективни и безпристрастни. Познанията им за бизнеса на компанията обаче са и по-слаби. Така че, в основата на всички механизми за управление съществува фундаментален конфликт между опита и независимостта.

Същият този конфликт съществува и на ниво държава. Членовете на парламента, които са откъснати от политическите партии и нямат връзка с администрацията, биха били по-независими и по-малко склонни към корупция. За съжаление обаче, те имат и много по-слаби познания за делата в държавата и за спецификата на управленския процес. От друга страна, представителите, които са по-тясно свързани с работещите институции, знаят по-добре как работи системата, но са по-малко способни да променят статуквото.

Някои хора обмислят идеята за „прехвърляне“ на важни функции на парламента на Европейския съюз или други независими институции. Чрез привличане на опит отвън със сигурност ще получим независимост, но ще се лишим от ценни знания за текущото състояние на процесите в държавата. Управлението е сложен процес и няма универсално решение, което да работи винаги и навсякъде. Човек трябва внимателно да балансира експертизата с независимостта както на ниво държава, така и на ниво компания.

Проучванията върху корпоративното управление дават известна представа и за подходящия размер на бордовете. Общото заключение е, че съществува оптимален размер на борда. Големите бордове могат да бъдат трудни за координация, и според някои проучвания фирмите с големи управителни съвети не се представят добре. Малките съвети обаче също създават проблеми – те са по-лесни за корумпиране и манипулиране.

Много държави законово определят минималния брой членове на корпоративните бордове. Интересното е, че повечето фирми в тези държави избират да имат повече членове в борда от минималния брой по закон, което отново показва, че при управлението -- по-малкото не е непременно по-доброто. Изследванията показват още, че оптималният размер на борда обикновено се увеличава с нарастването на размера и сложността на фирмата. От друга страна, малките фирми с по-проста структура и с по-мотивирани мениджъри по-често залагат на по-малките бордове.

Ако съществува оптимален размер на управителните съвети на компаниите, би трябвало да съществува оптимален размер и за парламентите. Тогава какъв би бил оптималният размер на българския парламент? За отговора на този въпрос можем да погледнем към парламентите на някои развити страни. Нека за контролна група определим четири държави – Дания, Финландия, Швеция и Норвегия. Те имат силни икономики, население, сходно по размер на нашето, и еднокамарен парламент. Ако България реши да избира брой на народните представители, при който съотношението им спрямо населението на страна да е сходно на съотношението в тези четири страни, оптималният брой на народните ни представители ще е 232. Ако населението на страната падне до 6 милиона, оптималният брой депутати става 199.

Направим ли сравнение между българския парламент и парламентите на развитите държави с подобно по размер население, ясно стигаме до заключението, че размерът на нашето Народно събрание може да бъде намален леко – до 220 или 200 души. Но не повече.

Заплащането на нашите народни представители също така трябва да бъде сравнително високо поне по три причини. Първо, висококвалифицираните хора получават високи заплати в частния сектор. Ако искаме тези хора да се откажат от всички предимства на редовите работни места и да станат държавни служители, трябва да им предложим конкурентно възнаграждение. Второ, ако плащаме на нашите народни представители повече, имаме правото и да изискваме повече от тях. Реално, възнаграждението е договар и по-високата му стойност изисква по-голяма отчетност. Трето, недостатъчно добре платените политици са по-уязвими на подкупи и корупция в сравнение с политиците, които получават добро заплащане.

Работата на българския парламент е важна. Изисква опит и всеотдайност. Много малък парламент може да се окаже неефективен, по-лесен за манипулиране и по-малко независим от парламент с разумен размер. За работата си депутатите трябва да получават и високи възнаграждения. Но трябва да сме сигурни, че избираме за отговорни публични позиции хора, които са квалифицирани, могат да загърбят тесните си политически интереси и да защитават интересите на страната. Българското Народно събрание е свещено. Трябва да гарантираме, че хората, които влизат в него, са достойни да прекрачват прага му.