Стой, почакай и ще ти дойде времето! Наистина ли?

Вчера, докато пих кафе с един колега, той ми каза нещо, което ми напомни за една случка от не толкова далечното минало. „Ако искам да заема управленски пост, трябва да изчакам шефът ми да напусне или някои друг мениджър в организацията да подаде оставка“, каза той. Това ме накара да се замисля и да си припомня, колко пъти съм чувал млади професионалисти да ми казват същите думи. Искаше ми се да му кажа направо: „Пред теб има толкова много възможности, защо да чакаш някой да напусне?“, но вместо това споделих с него най-лошият съвет, който някога съм получавал в моята кариера.

Годината беше 2011, а аз карах 9-та година като мениджър на продуктова линия  в Microsoft. Имах приятел и колега на име Пол, който също беше в компанията от няколко години.

По това време нещата не вървяха много добре в организацията. Почти всяка седмица някой напускаше работа, продуктовата стратегия се променяше поне веднъж в седмицата и никой не знаеш кога кое е нагоре и кое надолу. Въпреки това, ние се справихме с тежката ситуация и продължихме напред. В този период се стараех да не се набивам на очи, защото макар и въшно да показвах, че съм уверен в способностите си, вътрешно се страхувах от ситуацията, в която бях попаднал. По-късно осъзнах какъв е бил проблемът в компанията (конфликт между мениджърите, политически интриги в офиса и тн), но по онова време бях просто един неинформиран младши мениджър, който трябваше да някак си да се ориентира в хауса.

Тогава за първи път от години започнах да търся варианти за започване на работа на ново място. Успях да намеря мениджърска позиция в друг отдел на Мicrosoft, в който започваха работа по нов и интересен проект. Когато работиш в един и същи екип 9 години обаче една подобна промяна в работата може да изглежда плашеща и рискова. В края на краищата, аз познавах всеки малък детайл от работата, колегите ми бяха като второ семейство, а шефът ми като най-добър приятел.

За това потърсих съвет от Пол, който ми каза: „Стой тук! Когато всички останали напуснат, в отдела ще има вакуум на властта и редица отворени позиции, така че бързо ще може да се издигнеш по кариерната стълбица“.

Анализът на Пол ми звучеше логично, а и този вариант със сигурност носеше по-малко рискове за мен. Въпреки това, след като чух неговите аргументи аз не спирах да се питам „това ли е начинът, по който искам да се издигна в компанията?“. След седмица на тежки размисли реших да изпробвам късмета си и да напусна екипа, с който прекарах последните 9 години от кариерата си.

Новият проект бе изключително трудоемък и взискателен, което означаваше, че аз давах 150% от себе си, за да изградя способен екип, който да изпълни задачата по възможно най-добрия начин. След 6 месеца бях повишен на позиция, в която отговарях за представянето на 30 инженера в компанията. Продуктът, по който работехме, придоби голяма популярност и 2 години по-късно екипът ми вече беше от 150 човека.

Пол обаче така и не напусна стария ни екип. И до днес той заема същата позиция, на която работеше преди всички тези години. Двамата поддържаме контакт и при всеки наш разговор Пол винаги стига до темата за напускане на работа и започване на нещо ново. Той не харесва проектите, по който работи, и не е в особено добри отношения с новите си колеги. „Те не са много иновативни“, повтаря той при всяка наша среща. Когато обаче го питам защо продължава да работи на същата позиция, след като вече нищо не го задържа там, Пол винаги ми отговаря по един и същи начин: „Чакам подходяща възможност. Ти имаше късмет, когато напусна“. Обичам тези разговори с Пол за бъдещето, риска, защото винаги научавам нещо ново както за работата, така и за себе си.

Въпреки всичко това, мисля че Пол няма скоро да напусне поста си. Понякога се чудя как щеше да изглежда кариерата ми, ако бях последвал неговия съвет.

В крайна сметка не мога да се съглася с идеята, че „ако искам да заема управленски пост, трябва да изчакам шефът ми да напусне или някои друг мениджър в организацията да подаде оставка“, споделена от моя колега. За да го убедя в противното аз му представих следните аргументи:

Хаосът не е стълбица, по която можете да се изкачите. Не е особено разумно да базирате кариерното си развитие на решенията на другите хора и на произвола на вселената. Дори когато вашите колеги, шеф и компания застават зад вас с пълната си подкрепа, професионалният ви успех зависи от личните ви решения, а не от някакво щастливо стечение на обстоятелствата. Бъдете проактивни и търсете различни възможности, вместо да чакате те сами да се открият пред вас.

Никоя възможност няма да бъде перфектна. Всяка нова възможност ще изисква от вас някакъв компромис или жертва. Именно това е най-страшната част при вземането на решение дали да напуснете работа и да поемете риска с някакъв нов проект. Винаги ще има нови хора, с които да се запознаете, и нови умения, които да усвоите. Може да ви се наложи да приемете по-ниско заплащане в замяна на по-голям потенциален дял от  общия пай при евентуален бъдещ успех на проекта(всички предприемачи, които стоят зад успешен стартъп, за вземали подобно решение). Маршрутът до новото работно място може да отнема повече време от настоящия. Може би ще трябва да жертвате по-голяма част от личното си време. Какъвто и да е конкретният случай, винаги трябва да очаквате някакъв компромис. Ако обаче имате дългосрочен план за вашата кариера, основаващ се на придобиването на конкретни умения и опит, то изборът на правилната за вас позиция става значително по-лесен.

Добре е да се чувствате комфортно в работата си, но ако искате кариерата ви да бъде успешна, то неведнъж ще ви се наложи да излезете от зоната си на комфорт. На мен ми бяха нужни 9 години, за да осъзная този факт. Оптимист съм, че и Пол ще го разбере някой ден и аз ще бъда до него, за да го подкрепя в новото му начинание.

Що се отнася до вас, хората които четат този текст, ако се колебаете дали да предприемете следващата стъпка във вашата кариера и да скочите в непознатото - надявам се че ще преодолеете страха си и че ще поемете риска.

В крайна сметка най-голямата грешка, която може да направите в кариерата си, не е вземането на решение, за което по-късно може да съжалявате, а пропускането на множеството възможности, които се откриват пред вас, от страх, че може да се провалите.

.......................................

Ник Колдуел, главен директор "Развитие на продукти" в Looker, за LinkedIn.com