Досега България – в рамките на ЕС – успешно се справяше с поредица от кризи, заливащи Европа след 2008 г – икономическа, финансова, гръцка, мигрантска, терористична, пандемична и пр. Но има една криза, която постоянно се задълбочава след 2020 г. – кризата на националната сигурност.

Проблемите, свързани с нея, започнаха да стават особено явни заради мащабната хибридна война, която Русия води срещу „колективния Запад“ след 2012 г. и България, като част от него. Така например България бе подложена многократно на кибератаки срещу нейните институции, пожари във военни заводи с неизвестен извършител, дори на посегателства срещу живота на български граждани. Огромно нашествие от фалшиви новини и вносни наративи намери благодатна почва у нас. Промяната в публичния дискурс доведе до появата на редица нови политически лица и партии, които станаха проводници на руските интереси и рупори на кремълската пропаганда – особено интензивна след войната в Украйна.

Членствата в ЕС и НАТО – възприемани сами по себе си като достатъчен гарант на нашата сигурност – сякаш са заслепили българските граждани за този задълбочаващ се процес. Но не само нас, а и европейците. Дотам, че партии от периферията на политическия спектър заеха твърде важно място в европейската политика – често с доказани връзки с Кремъл. Дори техният възход обаче не пораждаше съмнения в аксиомата, че заради НАТО САЩ винаги ще предпазват Европа от всяка външна опасност.

Завръщането на Тръмп отново в Белия дом сякаш шоково изкара Европа от дълбока летаргия. Президентската икономическа политика на тарифите като оръжие и геополитика на „бърз мир“ неочаквано постави пред Европа темата за надеждността на САЩ като стратегически съюзник. И най-вече – доколко важат гаранциите на САЩ за колективна сигурност и какъв е смисълът от НАТО.

С възраждането на едноличния авторитарен режим в Русия след 2007 г. постепенно започна отстъпление от конституцията и все по-голяма концентрация на цялата власт в тесен политикономически кръг. Макар на институционално ниво България да продължава да принадлежи към Запада, липсата на държавна реакция за пресичане на интересите на Кремъл у нас издава силни зависимости. Така например България построи за своя сметка единствения действащ в момента тръбопровод за руски газ към Европа, а Лукойл-Нефтохим все още е единствената оперираща руска рафинерия в Европа.

Дали България пак се свлича в руската сфера на влияние – като част от регионална тенденция – в компанията на Унгария и Словакия, в комплект със съседите ни Сърбия и Северна Македония? Дори силно прозападната доскоро Румъния беше близо до излъчване на проруски президент. Дали свръхконцентрацията на политическа власт у нас няма да форсира този процес въпреки проформа заявките за западна принадлежност?

Основания за такива опасения не липсват – въпреки членството в западните съюзи ЕС и НАТО. Изглежда, огромната промяна след комунизма бе разбирана от повечето българи като подобряване на материалното благосъстояние. Днес – най-вече благодарение на икономическите реформи от 1997–2001 г – това в голяма степен е факт. Оттогава БВП нарасна номинално над десет и реално над три пъти; България се доближи от около 25% до 65% от средното ниво на доходите в ЕС, на близка дистанция след Гърция и значителна дистанция пред Сърбия и Северна Македония; дори вече изпреварихме Унгария по индивидуално потребление.

Но подобреното материално благосъстояние не роди достатъчно силна средна класа, която да укрепи гражданското общество и демокрацията у нас. Капитализмът трансформира политическата власт на стария комунистически и ДС елит в икономическа власт. Чрез нея пък се създадоха партии, които да защитават неговите интереси. Чрез прокуратурата, политическата власт бе в голяма степен поставена под контрол и така осигурен достъп до българския бюджет, който да финансира този модел. До степен, че се стигна до отказ от европейски фондове, за да не бъде разрушен.

Така например, особено тревожен е провалът на Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ), който на практика блокира около 10 млрд. лв. еврофондове за България, поради системния отказ на парламентарното мнозинство да приеме антикорупционни закони – условие за усвояването им. Обезпокоителен е и представеният проект за държавен бюджет. Той впечатлява с драстично увеличение на държавния дълг за капиталовите разходи през държавни дружества – традиционен корупционен канал – в комплект с рязкото увеличение на заплатите на силовите структури. За сметка на замразените доходи и социалните плащания за години напред. Корупцията прави уязвими нашите институции и на подмолно външно влияние, което ни пречи да се развиваме като нормална европейска държава.

Силното руско влияние у нас не само води до излъчването на почти противоположни сигнали от нашите политици за геополитическата ориентация на България. По-лошо – има опасност България, подобно на Орбанова Унгария, да бъде изключена от кръга на поканените европейски страни в чертаенето на новата европейска архитектура за сигурност, а вероятно и от бъдещите европейски съюзи за сигурност. Опасенията за такъв сценарий се засилиха, след като американската външна политика направи рязък завой към сближаване на позициите с Путин не само към войната в Украйна, а и към самия Европейски съюз. На практика внезапната „политическа любов“ към Тръмп остави Европа у нас почти без политическо представителство.

Макар в момента политическият елит привидно да държи всички опции на масата – очевидно има само два сценария пред България. И те са свързани не толкова с избора отново на геополитическа ориентация на България от българските граждани, а с интересите на тясна група политици и олигарси – за най-изгоден за тях сценарий.

Сценарий 1 предвижда запазване на властовите позиции и привилегии на управляващия политикономически кръг чрез обслужване интересите на Русия и САЩ в зависимост от техните договорки.

При този сценарий – дори формално да продължава нашето членство в ЕС и НАТО – България надали ще намери място в новата архитектура на европейска сигурност и в новите политически формати, които ще я гарантират.

Този сценарий е подкрепен от категоричния отказ на ключови политици от правосъдна реформа, борба с корупцията и върховенство на правото, което да позволи изграждането на европейска демокрация у нас – въпреки поетите ангажименти с членството в ЕС.

Сценарий 2 предвижда съхраняване на конституцията и демократичния характер на държавата.

Този сценарий почива на три допускания:

Категорична подкрепа на парламента и правителството за справедлив мир в Украйна и подписване на споразумение за помощ. Този акт би отворил вратите на България към формиращия се в момента нов военен съюз в Европа, чийто първи формат вероятно ще е коалицията на желаещите. България също така ще се възползва по оптимален начин от формиращите се еврофондове за отбрана за инвестиции в нашата отбранителна промишленост, както и за превъоръжаване на българската армия. Далеч по-важно – тези актове биха улеснили подписването на двустранни договори за отбрана с водещите европейски държави като Германия, Великобритания, Франция и Италия като допълнителна гаранция за ситуации, при които САЩ отказват да изпълнят чл. 5 от договора за НАТО.

Членство в еврозоната. Към момента това членство има далеч по-голямо геополитическо от просто икономическо значение. Сама по себе си еврозоната е допълнителна гаранция за сигурност не само за нашата финансова система, тя става ключов елемент на нашата национална сигурност.

Ако се случат първите две допускания, България има всички шансове да бъде поканена за партньор в новата система за сигурност на Европа. Запазването на европейската перспектива ще помогне за продължаването на битката на гражданското общество и неговото политическо представителство за правова държава и пълноценна демокрация.

Бъдещето на България зависи не от политиците, а от техните избиратели. Само мобилизацията, активността и инициативността на достатъчно много български граждани днес биха попречили България да бъде отклонена от нейния европейски път.