Раждането на банката

КАЗАНО НАЙ-ОБЩО и на ниво идея, банката всъщност не е нищо друго освен благоприятна среда за вашата стока. И си е чиста проба търговия, защото и вие, и вашият банкер се нуждаете един от друг - вие имате стока за съхранение, но пък нямате подходящите условия, при които да я запазите. Затова отивате при човек, който може да реши проблема. Така преди много години започнало всичко.

И като казвам преди, нямам предвид 100 или 200 години, а ви хвърлям направо във времената на Вавилон, или цели 3000 години преди Христа. В онези години хората оставяли своята реколта и добитък

на близък приятел. Той ги пазел и съхранявал, срещу което получавал някакво възнаграждение. Подобна била картинката и в Египет, където най-често за банки служели храмовете. Доста набожни, египтяните ползвали не само физическата защита, която храмът давал на техните ценности. Те се възползвали от ролята му в живота им, от благоговеенето пред боговете и от реалния страх от прекрачването на всяко божествено правило. Така храмовете спокойно биха могли да си съперничат с най-обезопасените трезори в наши дни.

Тук някъде обаче в древния свят се намесва златото. Някои определят интереса на хората към него като естествен стремеж към красивото, но в много случаи той е

чиста проба алчност. Доказателството се крие във факта, че хората започват да желаят все повече предмети от метала, които да будят истинска възхита в очите на другите. И понеже завистта е зло, което лесно се отключва, скоро златото, също като стоките от първа необходимост, придобило нуждата да бъде съхранявано, при това под ключ – далеч от хорските очи и на сигурно място.

Освен всичко друго, златото тежи, което било пречка за притежателите му да го пренасят непрекъснато със себе си. Затова те предпочитали да го оставят на свой доверен човек да го пази. Но макар и доверен, той им давал доказателство за „сделката” – парче пергамент или кожа

с подпис или с печат. По-късно срещу този документ притежателят на депозита вземал обратно стоката си.

На системата й провървяло и се наложила. Пазачите започнали да се специализират в дейността и да съхраняват все повече от златото и съкровищата на заможните хора. А при извършване на сделка можело

да се плати с документа или разписката, предоставена им от банкера. Така нямало нужда от изтегляне на депозита, той се прехвърлял и сменял собственика си. Лесните за съхранение разписки се харесвали на богаташите, защото ги лишавали от големия товар – и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Което било добре дошло за пазачите. В техните хранилища се натрупвало все повече злато.

Тук пазачите си позволили нещо дръзко, за което не се знае дали биха получили одобрението на самите собственици на поверените им скъпоценности. Древните банкери започнали да го дават

назаем на търговци, които знаели, че златото „залежава”. Така, въпреки че не принадлежал нито на търговеца, нито на пазача, скъпоценният метал се използвал за осъществяването на търговски сделки и покривал нечии чужди нужди от средства. Естествено, услугата струвала пари, които търговците изплащали на банкерите, когато връщали заетото. Процесът се превърнал в практика, а пазачите станали известни като лихвари.

Един съвременен човек обаче би припознал своята банка повече в практиките, които съществували през Средновековието в италианските градове Флоренция, Венеция и Генуа, отколкото във вавилонските или египетските пазачи. Италианските банкери отпускали заеми

най-вече на принцовете, които се нуждаели от средства, за да поддържат охолния си начин на живот, както и на многобройните търговци. В действителност банкерството в тогавашна Италия е просто част от цялостната търговска дейност на известните и богати италиански фамилии. То се развивало повече заради удобството и възможността за по-лесно сключване на сделките в различни градове и пристанища. Илюстрация на последното са флорентинските родове Барди и Перуци, които, за да управляват по-добре търговските си дела, през 14. век открили

свои клонове в различни части на Европа. Цялото Средновековие нямаше да е същото, ако не бяха Медичите и вероятно най-известната банка за онова време, основана от Джовани Медичи през 1397 г. Фамилията имала дълга история в оперирането с големи парични потоци, но Джовани Медичи издигнал дейността си до нивото на истински банков пазар, като открил свой клон дори в Лондон. Големият удар обаче дошъл от факта, че той бил

основен банкер на папата, което освен многото материални облаги на фамилията във всички нейни дейности било движещата сила за здравите устои на банката в различните италиански и европейски градове. Така банката на Медичите благодарение на църквата извежда лихварството до нивото на реално управление на живота на хората. А то, както знаем, продължава и до днес.

Емил Дилкин, списание „Мениджър”