Без романтика и носталгия

Въпросът какво би върнало емигриралите ни сънародници в България изглежда труден само на пръв поглед. В последните години България изглежда най-добре от 9 септември 1944 насам. Тази дата е омръзнала на всички, но е неизбежно да бъде спомената. Тя е причината за две вълни на емиграция, като първата е нелегална и минимална в сравнение с втората. След Девети от България бягат хора, които са потърпевши от комунистическия режим или просто хора осъзнавали какво предстои. Поради репресивното управление на комунистите, емиграцията е била истинско и изключително рисковано бягство през граница. Бягали са най-смелите, най-онеправданите и най-безразсъдните. От сегашна гледна точка може да се каже и най-умните.

Втората вълна емиграция се случи през 90-те. Тя беше вълната на свободното движение, на дълго подтисканото желание да смениш живота си, който по закона на комунизма трябваше да бъде еднакъв с живота на съседа, нито по-горе, нито по-долу, еднакво тъп в невъзможността си да се докажеш като различно, уникално човешко същество.  Еуфорията от тази новополучена свобода беше неудържима и съответно много малко от нас, емигрантите, имаха представа какво всъщност правят. Това беше акт на донякъде истерично отхвърляне на миналото, заявяване на едно масово ново „аз“, това на свободни българи, както и акт на дълго подтискано отчаяние. Но преди всичко беше заявка за огромно желание за живот. И в този смисъл след Десети от България изтече един огромен енергиен поток, който се преля във вените на други държави.

Загубата на „човешки материал“ след Девети септември беше трагична поради това, че беше свързана със смърт и насилие, докато тази след Десети ноември носеше нещо от древногръцките легенди и митове. Одисей заминава, Пенелопа не чака, а се жени за мутра или новобогаташ или остава бедна, но честна. Одисей най-вероятно няма да се върне. Сега Пенелопа вече е жена на средна възраст, която или е изплувала успешно собствените си локални морета, или е заредена с така типичната злъч и горчивина на хората, които останаха в България.  Одисей си идва през ваканциите и не се вижда с Пенелопа, защото вече не му е интересна. Тя не се е променила кой знае колко за 20 години, освен, че вече е научила на местна територия цената на парите. Научила е и, че в България те имат една стойност, а извън България друга. А разликата в усещането се дължи на неспазването на законите тук. Движението на парите е едно от лицата на закона. Когато огромни суми държавни, комунистически пари, попаднаха в ръцете на шепа хора, стана ясно, че техните пари вече не са наши, общи, а трябва да се работи здраво за да можеш да се изхранваш получавайки микро-трохи от трапезите на новите капиталисти. С времето нещата се пооправиха, но недостатъчно.

И тук идва отговорът защо Одисей не би се върнал окончателно в Итака. Защото ако прочете най-четения вестник в България, ще види интервю на високо интелигентна фигура от прехода, високо реализирала се, с високи политически идеали, която обаче е сътрудничила на Държавна сигурност. В това интервю този човек казва, че не разбира защо хората толкова се фиксират и вълнуват от темата за ДС. Това съвсем между другото подхвърлено изречение означава, че тук нещата са се променили до толкова, доколкото хората от ДС продължават да управляват, но вече напълно легитимно и искрено учудвайки се на неприязънта на народа към тях. Българските емигранти избягаха от тези хора, от репресивната им същност, от липсата на морал и принципи. Тази липса на морал и принципи е придобила друга външност, вече никой не може да бъде пратен в лагер, но самата идея, че ако веднъж си живял в свят в който подобни репресии не са се случвали, и решиш да се върнеш в свят, в който опресорите са си сменили козината, но са пак тук, не е никак привлекателна. От личен опит мога да кажа, че не става дума за страх, а за отвращение.

Крещящи други примери на беззаконие са липсата на ефективна присъда за Максим Стависки, който уби един човек и завинаги обезобрази и съсипа здравето на едно момиче. Стависки получи условна присъда, защото:

Беше световен шампион
Много от хората си казаха, защо той да получи най-строга присъда когато има хора като покойният Ф., покойният К. и живият М., които не са осъдени за техните жертви защото първият беше недосегаема мутра с протекции от Кинтекс, а другите двама са „звезди“.
Други хора казаха пък, че при цялото беззаконие във всички сфери, Стависки не може да бъде изкупителна жертва.

И всички са прави. Само че няма закон, при който всички са прави. Условната присъда на М.С. доказва, че в България законите не се спазват, а се прилагат „според-зависи“. Случаят Стависки изпрати изключително лошо послание с това, че той не само унищожи двама души, но и беше лице на кампания „Не карай пил“. Посланието за беззаконие беше подсилено от факта, че полицаите, които го бяха проверявали за алкохол преди да се случи катастрофата, бяха „заметени под килима“ и нищо не се чу за тях. Всеки българин може да си представи защо полицаите са пуснали Стависки да продължи да кара пил:

Защото беше световен шампион
Защото е тъпо да лишат от право да управлява такова симпатично момче
Защото имат малки заплати и едни 50-60 лв. на ръка добре ще им дойдат
Защото знаят, че ако го лишат от право да управлява, вероятно ще имат неприятности с разни шефове, които ще започнат да им звънят и да им се карат защо са постъпили така със симпатичния шампион

И всички са еднакво жертви на системата, но най-жертви са мъртвото момче и полу-мъртвото за цял живот момиче. Те са жертви на верига от беззаконие, която се случи тогава, и нищо не показва, че няма да се случи отново.

Това е едно от най-публичните и крещящи доказателства за избирателното упражняване на законите в България. Всеки човек живял в правова държава със стари традиции в демокрацията, държава доказала, че правата на всеки индивид в обществото й се пазят еднакво, ще се чувства несигурно в България, защото тук просто всичко се случва. И недай Боже, случи ли се, не се знае, знае ли се – както се изразява българския народ.

Българските емигранти ще започнат да се връщат когато видят, че тук се спазват законите. Това ще гарантира спокойствието им да влагат парите си в бизнес тук, да знаят, че започвайки работа в България, те ще имат не само задължения, но и права, да са сигурни, че ако са взели висока квалификация в специалността им, ще има къде и как да получават съответното заплащане. Както и ако си купят къща в провинцията, къщата им няма да бъде обирана. Моите мечти за къща в Странджа се оказаха наивно американски. Вече живея две години и половина в България, и мисля, че ще се ориентирам по на юг, извън българската граница. Просто тук няма как да направя дома си извън София такъв, какъвто бих искала, защото със сигурност един ден къщата ми ще бъде обрана.

Природата. Няма българин извън България, който да не обича българската природа. Гледаме и четем непрекъснато за чудовищни посегателства. Свидетели сме на какво беше превърнат един Слънчев бряг, какво е Созопол. Вече можем да сравняваме нашето море с морето на Гърция и сравнението не е в наша полза. Заменки, шуробаджанащина, корупция. Тези явления са бариера пред всеки българин в чужбина. Чувството на безнаказаност и липса на сигурност, че има някакъв ред, някаква интелигентност дори в посегателствата, трябва да изчезне за да останат хора в България. Не за да се връщат разкаралите се.

Законите трябва да са еднакви за всички. Това ще промени мисленето на хората тук, ще им вдъхне сигурност в институциите, а ако системата не застане на тяхна страна, винаги ще има повод да обясняваме защо сме на първо място в света по нещастие. Въпреки, че всъщност тук не се живее толкова зле, колкото българите го изкарват. Напротив, България не понесе такива удари като Америка, Испания, най-вече Гърция.  И впрочем това е една много важна причина човек да иска да се махне от тук отново и отново. Непрекъснатото оплакване и недоволство от всичко. Няма по-мрънкащ народ. Преди време иронично писах за един наш политик, който щеше да се явява на избори: „Моля ви, избирайте го по-скоро, за да го разкарате по-скоро!“. Тъжната страна на българската действителност е, че всеки избран от българския народ политик, ще бъде свален и линчуван с думи от същия този народ, който го е избрал. Това е много обезкуражаващ и тъжен цикъл, който за съжаление е по-лесен за наблюдение от далече. На никой не му се живее сред мрачни киселяци, търсещи вината за всичко извън себе си.

Толкова по въпроса какво пречи на българските емигранти да се върнат в България.

Милена Фучеджиева, текстът е публикуван в списание „Мениджър”