Етническо самоизяждане

Преди няколко години при мен дойде една концептуална артистка и заяви, че има жесток постмодернистичен проект и желае да ми го представи. Пък аз да реша дали да го популяризирам в медиите. Смятала един месец да ходи навсякъде с тениска, на която да пише „Шефът ми е турчин”. И млъкна. А какъв ти е проектът? – попитах аз след дългата неловка пауза. Ами точно това бил проектът, че ще ходи с тениска с този надпис. Аз нищо не разбирах. Попитах я дали шефът й е турчин. Тя отговори утвърдително. Аз започнах още повече да недоумявам. Накрая ми обясни, че било скандално. Все едно в Америка шефът ти да е негър. Точно по това време шефът на брат ми, който работеше за американска фирма, наистина беше негър. И реших да видя дали пък той не вижда някакъв скандален смисъл. Обадих се да му разкажа за проекта, а той ми каза да не го занимавам с глупости и ми затвори телефона.

Работата е там, че ние с брат ми имаме късмета да сме родени и израснали в Пловдив където подобен проект нямаше да направи впечатление дори преди няколко хилядолетия. Там от много векове живеят заедно хора от всякакви етноси и религии и това изобщо не им прави впечатление. Имаме си най-голямото ромско гето на Балканския полуостров – Столипиново, заедно с още няколко цигански махали. Имаме си еврейска махала, имаме си голяма арменска общност. Цели квартали от бежанци от Егейска Македония. Имаме и доста съграждани гърци, спасили се в емиграция от Режима на полковниците през 60-те години на 20. век. Имаме си турци мюсюлмани, разбира се, имаме огромна католическа общност. Какво ли нямаме. Кажете ми народност и религия, сигурно я имаме. Имала съм дори съседчета германчета и чехчета. Ако си от Пловдив, все в някакъв момент ще имаш шеф, който да не е българин или православен християнин. Затова нито аз, нито някой мой съгражданин може изобщо да проумее подобен модерен проект „Шефът ми е турчин”. Обаче не е така на много места извън космополитния ни град.

Българският народ обича да се гордее със своята толерантност. Политиците ни използват всеки повод да изтъкнат как сме спасили евреите си през Втората световна война и как не сме позволили у нас да се случи Югославския сценарий. Но добре че се появи интернет, за да разбера от форумите какъв огромен гняв и етническа омраза са стаени в подсъзнанието на иначе обявявания за толерантен български народ. И тези черни утайки започнаха да се надигат към официалния регистър на говорене все по-смело. Вече си имаме националисти в парламента, които често ни плашат с циганизация на нацията. Имаме си и партия, която твърди, че не е турска, ама пък държи да владее изцяло турския етнос. И какво добро от това? Печелят единствено политиците. Всеки път, когато не знаят какво да направят, за да живеем по-добре, имат готов враг в лицето на другия, различния етнос. Запращат този образ обвит в заплаха към подсъзнанието на уплашения си избирател и гневът се извръща от тях в друга посока. И прогресът е никакъв. Гражданското съзнание е приспано, изискванията към управляващите – оттеглени. Вече има ново по-голямо зло, което ни пречи да живеем добре, а не лошото управление на държавата.

Има един етнос в България, чийто образ е превърнат в плашило за цялото общество. Около началото на преброяването дори из сериозните медии заброди неговия страховит призрак. Появиха се информации, че през 2050 г. ромите ще превъзхождат българите числено 4-5 пъти, а българският етнос ще се стопи до под един милион. Резултатите от преброяването разбиха този мит. Оказа се, че циганите нямат и половин милион. Не раждат толкова, колкото се говори и нямат никакъв шанс за такъв кратък период да ни задминат числено. А и цялата тази постановка на разсъждения е напълно погрешна, расистка и недалновидна. Вместо да мислим как все повече да ги социализираме и да изравняваме социалния пейзаж, ние ги виждаме дори след четири десетилетия все така бедни, необразовани, и живеещи далеч от нас.

Макар преброяването да бе категорично, националистите веднага заподозряха конспирация. Заявиха, че резултатите се фалшифицират, за да ни приспят вниманието към опасността. Естествено, че ще реагират като ощипани. Фактите са на път да им изземат основния инструмент за манипулация на избирателите си. Официалното демонизиране на ромите е право пропорционално на неспособността на властта да осигури добър живот за народа си. По медиите се показват само хората от гетата, само магистралните проститутки и рецидивистите от затворите. Някои журналисти цели звездни кариери изградиха, набивайки ни от екрана този изкривен техен образ. Много хора имат интерес от него – полицията, която се оправдава с характера на ромите, за да не признае провала си да се справи с битовата престъпност; житейски неуспелите бедни българи, които имат нужда да заявят превъзходството си над някого и да го обвинят за съдбата си; властта, която иска хората да си мислят, че има и по-зле, като едновременно с това отклоняват вината за това положение от себе си и я прехвърлят върху един етнос.

В същото време сред циганите има съвсем интегрирани и успели хора, има младежи и девойки, които учат във висши училища и не бързат да се женят и раждат многобройна челяд. Има хора на изкуството, лекари, адвокати и съвсем легални дребни и средни бизнесмени. Трудят се, плащат си данъците, спазват законите, но не са интересни и сензационни, затова са добре покрити от прожектора на медиите. Вадят ги само по празници като екзотика, показват ни ги за един ден и пак ги скриват. Защото за страшно много хора е по-изгоден другият образ.

Ако искаме нацията да започне най-сетне да гледа критично към властта и да настоява пред нея за по-добър живот, трябва веднъж завинаги да се сдобрим с циганите, турците и всички останали етноси на територията на малката ни страна. Национализмът е доктрина на миналото, която изисква от теб лични жертви и стоцизъм заради имагенирни ползи като гордост и достойнство. А истинските материални облаги са за тези, които ти внушават да си националист.

Всички американски граждани обичат да се представят просто като „американци”, независимо откъде са дошли предците им и какъв е цветът на кожата им. Има една успешна идея, от която те искат да са част и тя е по-важна и значима от етническия им произход. Българските националисти мразят различните от тях етноси, но не си дават сметка, че тези етноси не напират да се представят единствено и само като български граждани, защото не им се струва толкова престижно. Арменците твърдят, че са арменци, евреите – евреи, турците – турци, дори циганите предпочитат да са си първо цигани, а после български граждани. Когато българската идея стане по-привлекателна за тях от собствената им етническа същност, тогава ще поискат да се идентифицират с нея. А за да се случи това, е необходимо от тази идея да не се излъчва омраза и прогонване, а приласкаване.

В 21. век фронтовете вече не са между нациите и етносите. Територията на света е трайно и непоклатимо разпределена. Човечеството се разбра, че вярва в хуманизма и всички хора са еднакво ценни. Различни, но еднакво ценни. Нация е по-скоро икономическо и политическо понятие, а не етническо. Нациите стават все по-шарени и успешни са онези, чиито елементи не се мразят помежду си, а си помагат взаимно. Междуетническата омраза в рамките на една нация ми прилича на автоимунно заболяване или направо на рак – едни клетки мразят и атакуват други клетки на едно и също тяло, а резултатът е западането и в крайна сметка смъртта на този организъм. Какво ги грее тогава клетките агресори, че са победили? Ако един политик насърчава това самоизяждане, то той не е радетел за здравето на нацията, а ускорява нейното западане. Така всъщност националистът се бори без да иска за смъртта на нацията си. За да е дълголетна тя, нейните елементи трябва да се разбират помежду си и да гледат в една посока. Затова и започнах с примера за родния ми град Пловдив. Той е един от най-старите действащи градове в целия свят. Такава дълга история се постига когато ни е приятно да сме заедно, колкото и да сме различни като произход и начин на живот. Пловдив е прочут с местния си патриотизъм. Всички негови граждани с гордост казват, че са пловдивчани. След това уточняват от коя махала и от кой етнос са. Защото им е приятно да се идентифицират с една дълга, успешна, шарена и многообразна история. Защо това да не стане и в национален мащаб?

Елена Кодинова, списание „Мениджър”