Нашият нов морал, с извинение!

За човек, с разцепен точно на две живот като мен – по една половина преди и след 1989 г. – е много ясна и дори болезнена смяната на ценностите през последните две десетилетия. Наложиха се много нови положителни, които ми липсваха преди – свобода на изразяване и предвижване, лична инициатива. Но някои стари, общочовешки и независещи от идеологията, с доказани ползи, бяха потъпкани в масовото съзнание и превърнати в посмешище. В никакъв случай не смятам, че комсомолската жертвоготовност и аскетизмът, на които ни учеха преди, са по-добри от преклонението пред консуматорството, разточителството и удоволствията, с което сега живеем. И двете са еднакво лоши. Но най-много ме натъжава извършеният през последните двайсет години геноцид срещу интелекта, професионализма и таланта и провъзгласяването на опортюнизма от андрешковски тип за официална доктрина на успеха.

Това стана главно през сензационните медии и масовата култура, превърнали се в основни проводници на примери за подражание. Те формират вкусовете, те довеждат политиците в домовете на хората, те създават новите знаменитости, те променят езика на нацията и отношението й към добро и зло. Високото автентично българско изкуство и качествената журналистика са маргинализирани и нямат почти никакво значение за формиране на новите ценности на нацията. Истинските интелектуалци са надвикани от манекенки, „творци” със съмнителни качества, Остап-Бендеровци и влияят слабо дори и върху нагласите на елита.

Жълтото завладя почти всички масови медии и диктува кое е модерно и стойностно. Чалгата, любимото творчество на народа, пропагандира не толкова естетика, колкото етика, която е в пълно съзвучие със скандалното, пошлото и сензационното в телевизии и печатни медии. Най-големите постижения на българския преход – свободата на изразяване и инициатива – като че ли се случиха единствено, за да дадат възможност на криминално натрупания капитал да се самовъзпее. И да накара целия народ да го смята за олицетворение на успеха и пример за подражание, включително и в прегрешенията.

В „Учи, за да не работиш” няма много капиталистическа мъдрост. Известно е, че в по-подредените общества най-образованите хора поемат най-големи отговорности и се товарят най-много. Неквалифицираният труд е от 9.00 до 17.00 и не те ангажира с нищо, след като напуснеш местоработата си. За разлика от квалифицирания, който може да се окаже и денонощен. Но поне в тази модерна през социализма поговорка ученето все пак се признаваше за ценност. През последните години историите за успеха не включват по никакъв начин образование и интелект. Разказите за успели плеймейтки, добре облечени бизнесмени с неясен произход на капиталите и още по-неясно образование, фолк изпълнители, пеещи на плейбек, посредствени футболисти с алкохолен проблем и светски натрапници, известни с това че са известни, съставляват нещо като 90 процента от цялото съдържание на българските медии. Историите за успели интелектуалци, творци, учени, бизнес и политически лидери се радват на добър ден в нашите средства за масово осведомяване, ако изпълнят квота от 10 процента, защото най-често са нула.

В чалгата - за която се твърди, че се слуша от около 80% от населението – се изповядва подобна ценностна система. В случая изобщо не смятам да обсъждам естетическата стойност на този жанр, а по-скоро представите му за добро и зло. В него протагонистът, по който копнее лирическата героиня, обикновено има нещо общо с чейндж бюра, бели мерцедеси, долари и марки; той е лошият в страшния филм, върши нещо забранено, кара на червено и така нататък все в този дух. Внушението е ясно – в култ се въздигат необразованите мутри, тях възпяват чалга певиците.

Всяко поколение си има елит и низини и съотношението през годините е сравнително постоянно. Само че низините на моето поколение все пак смятаха учението за ценност. Те не попадаха във висшите училища, защото нямаха възможност или умствен капацитет, а не защото не признаваха предимствата на образованието. Низините на днешното младо поколение обаче са твърдо убедени, че пътят към успеха не минава през университета. Дори не и през занаятчийското обучение. Защото ролевите модели, които им се натрапват непрекъснато от медиите и масовата култура, са успели по съвсем друг начин. Вече е възможно да оглавиш държавата след една прочетена художествена книга, без да знаеш чужди езици. Това, разбира се, силно демотивира младите хора да учат.

Новите медийни герои имат много характерен начин на живот, който се е превърнал също в ценност и се копира масово от младите и стари. Най-често на въпроса „Какво правите през свободното си време?”, те отговарят: „Обичам да се забавлявам с приятели, да пазарувам и да пътувам по екзотични дестинации.” Само допреди двайсетина години престижният отговор на този въпрос по интервютата беше: „Обичам да чета книги, да ходя на театър и кино, да слушам класическа музика.” Дори да не го правеха, членовете на тогавашния елит отговаряха така, за да се харесат на публиката. Сега е истинско събитие, ако подобни предпочитания за свободното време се появят в някоя вестникарска или телевизионна изповед. Вече не е модерно да трупаш знания и да се самоусъвършенстваш за удоволствие, а да се забавляваш, да си доставяш скъпи удоволствия, да си потребител с големи възможности. Фолкът е кръчмарска, а не библиотечна музика, така че и той отеква на същата честота.

Професионализмът е също вече потъпкана и окарикатурена ценност и това си личи много добре от следния конкретен пример: Една от областите, в които най-трудно се постига професионализъм и липсата му е най-ясна и често трагична, е медицината. В по-подредените страни децата мечтаят да стигнат до медицинските факултети и да ги завършат дори с цената на много лични жертви. Обществото се отнася с почит към лекарите, те се смятат за истински успели хора и обикновено са богати. Както и всички, които се трудят много и имат някаква експертност.

У нас е точно обратното. Вече години наред най-често дописките, свързани с лекарската професия, съдържат думите „убийци”, „корумпирани крадци”, „изверги”, „некадърници”. Подобно е отношението към юристите, журналистите, полицаите, учените – все герои на западната култура, чиито професионални качества и значимост се пропагандират във всеки втори филм, статия, телевизионно предаване. У нас специалистите не са на почит, дори да са безкористни и много отдадени на своята област. Медиите не ги смятат за достатъчно интересни, не искат да ги превръщат в ролеви модели, да налагат чрез тях уважение към експертността като ценност. Само негативният им план е допустим. Сериалите ни за разлика от чуждите не са посветени на симпатични градски професионалисти, а на мутри, новобогаташи, техните съпруги и любовници, които имат експертност единствено в далаверите, боя, легалната и нелегалната проституция. Филмите и книгите ни дълбаят до безкрайност в някакви лични взаимоотношения, в които няма никакво значение какво работят героите – макар да е известно, че модерният човек все повече се определя през професията си. Няма нито един български медиен или художествен герой, заради който някое дете да поиска да учи много и да стане лекар, адвокат, журналист, полицай, художник, писател. Поради пренебрежението към експертността в България всеки живее с усещането, че разбира от всичко. Напълно в реда на нещата е манекенки да се изявяват като актриси и авторки на статии, риалити звезди да стават журналисти и водещи, певици да пишат романи, моделки и футболни съпруги да стават дизайнери на дрехи, политици да печелят като телевизионни продуценти, мис Българии да са строителни предприемачи и промоутъри, дори имаме фолкпевица футболен агент.

А прочутото българско трудолюбие отдавна отстъпи пред мечтите за лесни печалби. Все по-често ми се случва да чуя неквалифицирани млади хора да заявяват, че за мижави пари няма да си мръдна пръста и да искат още на първата си работа да изкарват колкото специалисти с поне десет години стаж. Сигурно защото искат да подражават на идолите си, които обичат в свободното си време „да се забавляват с приятели, да ходят на шопинг и да пътуват до екзотични дестинации” и ако може това свободно време да е безкрайно.

Политиката навсякъде по света е мръсна игра, там няма невинни. За да се задържиш в нея се изискват големи дози агресия и манипулативност. Само че в малко страни по света, които не са тоталитарни, се обръща толкова голямо внимание на светската страна на политиците. В най-добрия случай ги държат отговорни за случващото се в държавата, но те рядко обикалят по телевизионни шоупрограми от развлекателен характер, не дават интервюта в таблоиди, не ходят толкова много по ревюта. А нашите политици са превзели неподходящи медийни пространства до такава степен, че започват да втръсват. Те дори държат да ги възприемат в роли, запазени за знаменитости от шоу бизнеса и спорта – като секссимволи, благотворители. Някои пеят и танцуват по телевизията, имат си фенклубове, певици им посвещават песни. И така неусетно задължителната за политиката агресия и манипулативност започва да струи към целия народ и да се превръща във важна ценност. Прекалено много се занимаваме с тях по неправилен начин, прекалено голяма роля им дават медиите във формирането на представите ни за добро и зло на ежедневно ниво. А тяхното добро и зло никога не е човешко и изстрадано като на един писател или художник например, тяхната етика е консултирана от пиари и съобразена с целите на партията им. Само че народът масово си я привнася в личния живот и се изпълва с излишна агресия.

Опитите за налагане на тези нови ценности не биха били никак притеснителни, ако бяха останали в масовата култура и чалгата. И ако политиците ни облъчваха само през съобщения, за които изрично е упоменато, че са пиарски. Ако елитът някак си им бе противостоял със създаване на стойностни противоположни примери. Живеем в свободна страна, всеки трябва да има право да си избере между ниското и високото. Но напоследък наблюдавам един изключително тревожен процес. В масовата култура, която внушава, че знанията, образованието и професионализмът не са никак важни, започват да навлизат масово доскоро претенциозни интелектуалци. Видни журналисти стават автори на жълти, дори кафяви издания. Писатели и поети се присламчват и раболепничат на едрия бизнес и силните политици. Прочути и любими на всички творци пишат и изпълняват чалга. Техният предишен авторитет започва да легитимира тези пропагандни канали на мутренския морал. И така противоотровата срещу простотията започва да помага на отровата.

Eлена Кодинова. Текстът е от списание „Мениджър”