Нестандартен пърформанс от България

Той няма никакви задръжки, прави изкуство, което или веднага харесваш, или завинаги намразваш. Всяко негово представление е като тренировка пред публика, пише германската преса за пърформанс-изпълнителя Иво Димчев.

Вестник Ди цайт нарича 36-годишния софиянец звезда, гастролираща в цял свят. Приеман е от публиката доста различно - някъде го приветстват с бурни възгласи, другаде го освиркат или откровено му се присмиват, случва се и искрено да му завидят.

Роденият през 1976 година в София пърформанс-актьор е екстремен изпълнител. Така, както има екстремни спортисти или екстремни алпинисти, така Димчев стига до крайности на сцената - презентира се като експонат, който сам се експлоатира, измъчва и дори самонаранява. Изпълненията му приличат на принасяне в жертва на самия себе си пред олтара на екзалтацията и екстаза. Но неговият нарцисизъм не е обиден за него или за публиката, а по-скоро вдъхновяващ ги, четем в рецензия на един от пърформансите на българския сценичен изпълнител във в. Ди цайт.

Нито едно пропуснато представление

Още като малък Димчев се е занимавал с театър в София, опитал и с оперно пеене, което не завършил; после следвал малко актьорско майсторство, което отново прекъснал; и понеже в България не открил специалност, близка до неговата представа за сценично изкуство, решил да завърши академията Dasarts в Амстердам. Паралелно с това разработвал свои собствени пърформанси, които представял основно на сцени в София, Будапеща и Виена. Днес обикаля цял свят, сам на себе си е мениджър и сам си организира представленията. Въпреки че в живота е напълно неорганизиран и даже хаотичен човек, който нерядко се оказва в грешния самолет. Досега обаче няма нито едно пропуснато представление, с което истински се гордее.

Пробивът идва през 2004 г. със соловото изпълнение "Лили Хандел". Оттогава до днес е влизал повече от 300 пъти в ролята на застаряващата дива Лиливо, която обаче не иска да слезе от сцената. Затова пък кара публиката да почувства, как цялото й тяло започва да се гърчи, а гласът й - да я предава, измъчва аудиторията с фалшиво пеене, пред очите на публиката си пуска кръв, която затваря в малки дози, за които феновете й ще трябва да наддават. Колкото еуфорична е в болката и страданието си Лиливо, толкова вълнуващо трогателна е тя на сцената, изпаднала в незавидното неудобно положение на залязваща звезда, която е убедена, че няма невъзможни неща. Тялото й престава да бъде тяло, превръща се в гърчеща се от болка маса, писък, гротеска, фикция. Излиза на сцената с перука, която почти веднага захвърля. Запитан защо му е тогава перука, Димчев отговаря: "Ами ако нямах, как щях да я захвърля."

Естетика на крайностите

Вероятно точно в това се изразява и личната му философия за естетичното - да покаже двете крайности: първо се захващаш с нещо, преди да го провалиш; първо си умен и красив, а после глупав и грозен; спокоен и безобиден, преди да станеш агресивен и опасен. Бяга от подредените и логични конструкции, обича да провокира и затруднява публиката в подреждането на съдържанията. В този смисъл всяко представление за него е тренировка, яростна битка с хората в залата, които се опитва да обърка максимално. Това обаче не го прави несериозен актьор, а точно обратното. И той го постига по свой начин, с малко странни, но много оригинални изразни средства, пише още за българския пърформанс-изпълнител Иво Димчев Ди цайт.

Източник: Дойче веле