Софийски разкази: Мотопистата

След училище обичахме да ходим на Мотопистата. Там беше интересно. Бяхме неколцина приятели от нашия 5 г клас на 27-о училище „Петко Ю. Тодоров”, всеки с различни дарби. Когато бяхме събрани така в банда, в челичен юмрук, не се страхувахме дори от неколцината хулигани на махалата, Габровеца и Близнаците, които бяха стигнали до осми клас, но вече не ходеха на училище, а киснеха в градинките и джобеха по-малките ученици за стотинки.

Краси-Тополата беше много висок и ръстът му стряскаше отдалеч. Тихомир-Кубинеца, защото с техните беше ходил в Куба, беше нисък, но четвъртит като трафопост. Той тренираше борба и беше много як, ръцете му бяха дебели като козунаци. На Сашо майка му беше заместник-директорката на училището и никой не го закачаше. Аз бях много добър спринтьор. Румбата можеше да плюе на няколко метра разстояние и от това разстояние да уцели петстотинкова монета. Та така, всеки въоръжен с дарбата си и събрани в челичена банда, не се страхувахме да ходим след часовете дори до Мотопистата, която беше на края на видимия свят. Обикновено в неделя на Мотопистата правеха мотоциклетни състезания или различни други лекоатлетически състезания, на училищата от района, но през седмицата Мотопистата беше просто едно тайнствено и заградено огромно пространство, където можеха да проникнат само смелите. Имаше пазач, бате Трифон, бате Трифон имаше за помощник една грамадна овчарка, Беси, която обаче ни познаваше, а на седалките под каменната козирка се криеха какички и батковци, от нашето и от други училища, които идваха тук да се натискат и да пушат.

Но най-интересна от всичко ни беше колата на бате Трифон, един невиждан и нечуван за онези години жълт форд мустанг, който той все лъскаше и чистеше. Тогава в София колите, които се движеха по улиците, бяха жигулита, москвичи и запорожци, волги и варшави. Този форд мустанг беше върхът на мечтите ни. Автомобилът не беше в движение, защото бате Трифон все чакаше да му изпратят някакъв много специален чарк от Америка, но чаркът все не пристигаше. Това не пречеше на бате Трифон да поддържа форда в идеален вид, а ние със страхопочитание да надничаме през страничното стъкло, за да разглеждаме ненаситно на километража колко километра може да вдигне. Можеше да вдигне 320 километра. 

Сега Мотопистата е рухнала, в единия й край има паркинг за коли, каменната козирка се рони, по каменните седалки на трибуните са поникнали дървета и храсти. Това е единственото пространство наоколо, което още не е застроено, така че рано или късно ще го застроят, за това спор няма. Прозорците на съблекалните са избити, вътре са палили огън. На стената има надпис с черни букви КУРВИ.

Какво беше изумлението ми обаче, когато в най-далечния край на паркинга видях една жълта кола, и когато приближих, с много усилия разпознах в тази отломка жълтия форд мустанг. Той някак беше оцелял във времето, не го бяха вдигнали за скрап и макар без гуми, на трупчета, все още личаха гордите линии на ламарините.

Нямам обяснение как се е случило това. Никакво обяснение.

Деян Енев за списание „Мениджър”