“Хаджи Димитър“

На днешната дата, 2 юни, честваме Деня на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. На този ден почитаме героизма на хората, жертвали най-ценното - живота си, за да имаме свободната и независима държава, в която живеем днес. 

Денят се отбелязва официално от 1901 г., когато на връх Вола присъстват и живи Ботеви четници. На връх Околчица през 1938 г. е издигнат 35-метров паметник с опълченски кръст. Той увековечава подвига на Ботев и четата му, а в падината Йолковица на естествена канара е издълбан надпис, който бележи точно лобното място на поета-революционер. По традиция всяка година на този ден в знак на почит към паметта на загиналите за свободата и независимостта на България, точно в 12 часа в цялата страна вият сирените в продължение на 3 минути.

Нека си припомним величието на красивите стихове на "Хаджи Димитър" (1873 г.), написани от безсмъртния Христо Ботев. Поклон!

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Христо Ботев

Жив е той, жив е! Там на Балкана, 
потънал в кърви, лежи и пъшка 
юнак с дълбока на гърди рана, 
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка, 
на друга сабля на две строшена; 
очи темнеят, глава се люшка, 
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето 
слънцето спряно сърдито пече; 
жътварка пее нейде в полето, 
и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини, 
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, 
в таз робска земя! Ще да загине 
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода, 
той не умира: него жалеят 
земя и небо, звяр и природа 
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица 
и вълк му кротко раната ближе; 
над него сокол, юнашка птица, 
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее, 
звезди обсипят сводът небесен; 
гора зашуми, вятър повее, - 
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена, 
чудни, прекрасни, песен поемнат, - 
тихо нагазят трева зелена 
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже, 
друга го пръсне с вода студена, 
третя го в уста целуне бърже - 
и той я гледа, - мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата? 
Де е и мойта вярна дружина? 
Кажи ми, пък ми вземи душата, - 
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат, 
и с песни хвръкнат те в небесата, - 
летят и пеят, дорде осъмнат, 
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана 
юнакът лежи, кръвта му тече, - 
вълкът му ближе лютата рана, 
и слънцето пак пече ли - пече!