Новата икономика: Най-важното условие за глобално сътрудничество

Забележителната история, която бъдещите историци ще разказват за края на 20-ти и началото на 21-ви век, е как приканването на една държава, подчинена на комунистическата партия да се включи в глобалната икономика, изградена върху капиталистическите принципи на свободната търговия и пазарите, в крайна сметка превръща неолибералния Запад в бастион на протекционизма и държавната индустриална политика от същия вид, който сега се осъжда като несправедливо облагодетелстващ възхода на Китай.

Те ще отбележат и допълнителната ирония, че логиката на отварянето към Китай през 70-те години на ХХ в. - и на отварянето на Китай към Запада - се основаваше на предпоставката за национална сигурност, а именно да се противодейства на Съветския съюз. Половин век по-късно това "кралство" е по-тясно свързано с Русия, отколкото в по-късните етапи на Студената война, най-вече като начин да се направи обратното: да се контролира продължаващото господство на Америка в самия световен ред, който позволи бързото ѝ издигане.

Към този обрат в историята се прибавят и свързаните с него глобални предизвикателства, възникнали както на Изток, така и на Запад: декарбонизация на зависимостта от изкопаеми горива с цел смекчаване на изменението на климата, като същевременно се преодоляват въздействията на цифровата революция и появата на изкуствения интелект.

От деглобализация към конкурентни индустриални стратегии

Тези нишки на деглобализацията, климата и технологичната революция се обединяват в конкурентното утвърждаване на „индустриални стратегии“, в които изграждането на нацията е неразривно свързано с проблемите на международната сигурност. Китай е воден от страха да не навакса изоставането си, Съединените щати - от тревогата да не загубят предимството си, а Европа - от притеснението да не изостане и от двете страни и да загуби стратегическата си автономност.

Индустриалната стратегия на Китай се нарича „двойна циркулация“ и по същество представлява политика на самостоятелност и устойчивост в лицето на новопоявилата се враждебност на Запада. Тя е насочена към засилване на вътрешното потребление и производство, включително към завладяване на най-новите технологии за изкуствен интелект със собствени ресурси, като същевременно се разтоварва от свръхпроизводството в чужбина и се разширяват търговските връзки в глобалния Юг.

Стратегията на САЩ, изготвена от президента Джо Байдън, включва широк набор от защитни мита и субсидии. Законът CHIPs и свързаните с него политики целят да насърчат местното производство на микрочипове, като същевременно откажат Китай от гранични технологии и преструктурират веригите за доставки в приятелски държави. Законът за намаляване на инфлацията насърчава нови мащабни инвестиции в прехода към зелена енергия. Нелепо е, че в същото време е наложена тарифа от 100 % върху вноса на китайски електромобили. Вече се въвеждат допълнителни тарифи за компонентите, като например батериите с произход от Китай.

Големият шанс на Европа

След САЩ, Европейският съюз също повиши собствените си строги тарифи за китайските електромобили, тъй като се стреми към Европейска зелена сделка за преминаване към възобновяеми енергийни източници при свои собствени условия. Европа също така се стреми да намали въздействието на ограниченията „купувай американско“ на Закона за корпоративното подоходно облагане, така че изтичащият капитал, който иска да се възползва от субсидирания американски пазар, да не унищожи собствената си зелена индустрия, преди тя да се е установила трайно.

Наскоро бившият европейски централен банкер и някогашен министър-председател на Италия Марио Драги направи следващата стъпка и изготви подробна, дългосрочна „индустриална стратегия“ за преодоляване на изоставането от САЩ и Китай, което той нарича „екзистенциално предизвикателство“ за европейския начин на живот.

„Ако Европа не може да стане по-производителна - пише Драги в доклада си, - ще бъдем принудени да избираме. Няма да можем да се превърнем едновременно в лидер в новите технологии, фар за отговорност към климата и независим играч на световната сцена. Няма да можем да финансираме нашия социален модел. Ще се наложи да намалим някои, ако не и всички наши амбиции.“

И продължава: „Основните ценности на Европа са просперитетът, справедливостта, свободата, мирът и демокрацията в една устойчива среда. ЕС съществува, за да гарантира, че европейците винаги могат да се възползват от тези основни права. Ако Европа вече не може да ги предоставя на своите граждани или трябва да ги заменя с други, тя ще загуби смисъла на своето съществуване. Единственият начин да се справим с това предизвикателство е да растем и да станем по-продуктивни, като запазим ценностите си на справедливост и социално приобщаване. А единственият начин да станем по-продуктивни е Европа да се промени радикално.“

За да се повиши производителността, Драги призовава за укрепване на единния пазар, за да се намали националната фрагментация, за разхлабване на правилата за сливанията, за да се даде възможност за увеличаване на мащаба на предприятията, както и за годишни инвестиции в размер на 800 млрд. евро, финансирани чрез спорен план за пласиране на огромен дълг на равнище ЕС, на който досега се противопоставяха ключови държави членки като Германия.

Бившият централен банкер изчислява, че целевото изразходване на тези заемни милиарди за субсидии и инвестиции, особено в технологични иновации, ще се изплати, като повиши производителността в цяла Европа с 2 %, като същевременно даде възможност на континента да се конкурира с Китай и САЩ.

Един подход, който би направил плана на Драги по-приемлив от политическа гледна точка, е да се съчетае с предложението на президента на ЕС Урсула фон дер Лайен за Европейски държавен инвестиционен фонд. Ако заемът на Драги се използва за създаване на такъв фонд, изграден по модела на австралийския фонд за допълнително пенсионно осигуряване - по същество допълнителен план за пенсионно спестяване/инвестиране за всички граждани, средният европеец би могъл да участва пряко в печалбите от нарастващата производителност в съживените производствени и нови технологични сектори.

Австралийският фонд е създаден по инициатива на лейбъристкия министър-председател Пол Кийтинг през 1992 г. След удвояването на ръста на производителността, стимулирано от дерегулирането на финансовите пазари, намаляването на данъците и договарянето на заплатите на ниво предприятие, Кийтинг се опита да привлече богатството, постигнато от отделните австралийци, чрез задължителна вноска на служителите/работодателите в новосъздадения фонд за допълнително пенсионно осигуряване.

Този спестовен фонд, който към момента е нараснал до близо 4 трилиона долара, възлиза на около 230% от БВП. Огромният фонд инвестира активите си по целия свят и в Австралия, включително в инфраструктура, чиито нужди от финансиране са подходящи за неговия дългосрочен капитал. Възвръщаемостта на тези инвестиции за участниците в плана намали неравенството в страната, като същевременно превърна Австралия в една от страните с най-високо средно богатство в света - 773 000 долара на пълнолетно лице с избирателни права.

Ще проработи ли?

Успехът на всички тези разнопосочни индустриални стратегии в крайна сметка зависи до голяма степен от това дали устойчивите инвестиции за национално развитие ще надхвърлят продължителността на защитните мерки, които би трябвало да са само временно облекчение от асиметричните условия, докато те се балансират.

В степента, в която тези отделени инициативи успеят, те, парадоксално, ще бъдат разглеждани не като антипод на глобалното сътрудничество, а като предпоставка за него. Само когато центровете на властта в Китай, САЩ и Европа са сигурни, че контролират собствената си съдба, те ще бъдат достатъчно сигурни, за да се отворят и да си сътрудничат по глобалните въпроси, които засягат всички тях в еднаква степен.

Източник: Noema