Пряк свободен репортер

„Когато спрях с футбола, се чудех дали ще открия работа, която да ми доставя същото напрежение, динамика и адреналин – журналистиката ми го достави в двойна доза“, казва Петър Нанев, който преди да стане репортер в bTV е минал през детската школа на „Академик“, бил е в юношите на „Левски“, играл е и в Кипър. За баланса между скоростта и достоверността в професията, най-затрогващите истории и властта на зрителя – бърз разговор с един от титулярите на bTV Новините

- Нещо в детството ви подсказваше ли, че имате репортерски нюх – освен футбола, какво друго ви беше интересно?

- Нищо в детството ми не подсказваше, че един ден ще стана репортер. Винаги съм бил любопитен, продължавам с глада си да научавам нови неща и днес. Като говоря за детството си, ясно помня как баба ми и дядо ми гледаха по телевизията свалянето на режима на Чаушеско. Тогава програмата започваше следобед и аз се нареждах пред екрана, за да чакам детските филмчета. За мое разочарование обаче програмата беше изпълнена с репортажи и новини от Букурещ. В началото бях разочарован, после ми стана интересно и чаках с нетърпение преките включвания от Румъния.

Най-голямата ми детска мечта беше да съм космонавт. По-късно осъзнах, че математиката не е най-силната ми област и се насочих другаде. Продължавам да се възхищавам на всеки, който е имал смелостта и способността да излети в космоса. Тези хора заслужават адмирациите на цялото човечество. Те са героите на модерния свят.

- Как влязохте в bTV и кога започнахте да харесвате наистина професията си; кой беше първият репортаж, който ви донесе удовлетворение?

Попаднах в bTV съвсем случайно. Срещнах се с мой колега от НБУ, Станислав Пенович, в кафенето пред телевизията. Той вече работеше в bTV. Спомена ми, че в спортната редакция търсят стажант. Съгласих се да отида на интервю, започнах почти веднага след това.

Любовта ми към професията беше мигновена. Изобщо не съм се чудел дали ще ми хареса. Започнах да се уча веднага и да "крада" занаят от всичко и всеки.

Първият репортаж, който ми донесе огромно удовлетворение, беше моментът, когато имах шанса да покажа на зрителите началото на т.нар. "Казанска афера" с мнимите трансфери на четирима от най-изявените футболисти на Левски. Всичко това се случваше в навечерието на дербито с ЦСКА. Нашият екип беше единственият, който изпрати футболистите на летището. Скандалът беше голям, трансфери така и не се осъществиха, Левски загуби от ЦСКА, а много въпроси останаха висящи. Защо в този момент "сините" трябваше да се лишат от най-добрите си играчи? Кой изигра Левски в тази сделка и изобщо не беше ли това сценарий, сътворен от самите Левски?

- Как възприемате бързината в професията си?

- Бързината и реактивността са едни от нещата, които харесвам най-много в професията. Те ми носят част от адреналина, без който не мога да живея. Именно динамиката ме накара да се влюбя в журналистиката толкова бързо. Когато спрях да играя футбол професионално, дълго време се чудех дали ще е възможно да открия работа, която да ми доставя същото напрежение, динамика и адреналин. Оказа се, че журналистиката ми достави всичко това в двойна доза. Новините са бързина. Професионализъм в условия на липса на време - това е добрият репортер. Всеки ден си притиснат от краен срок - 19.00 ч. Тогава започват новините и зрителят не се интересува дали си имал кофти ден, дали шефът ти се е скарал на оперативка или дали си имал трудности с намирането на подходящ събеседник. Зрителят иска да разбере какво се е случило и ти си този, който трябва да му го поднесе по най-прозрачния и достъпен начин, а репортажът да е с отлична визия и да задържи очите и ушите на хората. В зрителя е най-голямата власт. Той държи дистанционното в ръката си. 

- Журналистиката понякога се оказва в догонваща позиция спрямо гражданите, които могат да направят репортаж с телефона си и да го пуснат в социалните медии – как реагирате на тези промени?

- Прекрасно е, че всеки може да бъде репортер с телефона си или чрез социалните мрежи. Това ни помага. Но това не прави зрителите журналисти. В такива случаи нашият професионализъм изисква да проверим информацията, която е публикувана онлайн. Да развием темата, да потвърдим или отхвърлим това, което е "превзело" интернет пространството. Така, че не бих се съгласил, че сме в догонваща позиция. Не е тайна, че разрастването на влиянието на социалните мрежи се използва съвсем умишлено и за дезинформация, черен ПР, злоупотребява се с доверието на хората. Именно затова традиционните медии като bTV, в които достоверността и обективността на информацията са водещи критерии при правенето на новини, още дълго ще останат най-предпочитан източник на информация, с най-голямо доверие.

- Кои от историите, които сте отразявал, чувствате най-близки, преживял сте ги лично, бил сте на терен не само като журналист, но и като част от общност?

- Всяка история е лично преживяване. Ако се изолираш и си сложиш преграда, репортажът е обречен на провал. Няма да забравя Иптисам - сирийска бежанка, учителка по арабски. Войната я довела в България. Срещнахме се в бежанския център в Овча купел. Чист човек, с добри очи, усмихваше се, макар че живееше в кошмарни условия. Беше заедно с дъщеря си, загубила дирите на мъжа си още в Алепо, когато започнали бомбардировките. Разтърси ме, когато разбрах, че е оставила сина си в Турция - шестгодишно момче, с което не е могла да мине границата. Наложило й се е да го остави при непознати хора. Умоляваше ни да й помогнем, нищо не знаеше за него. Още на следващия ден заваляха писма в редакцията. Много хора искаха да й помогнат, бяха готови да я приютят и да търсят сина й. В крайна сметка Иптисам избра да отиде при едно добро семейство от Драгалевци. Жената, която й даде подслон, Мария, я прие като своя дъщеря. Днес Иптисам е при свои близки роднини в Германия заедно с двете си деца. Чуват се с Мария всяка седмица. За доброто няма граници. Религия, езици, етнос не могат да го спрат. Чувствам се привилегирован, че журналистиката ми позволява да го показвам и усещам.

Не мога да не отбележа и протестите срещу Ердоган в Истанбул. Толкова много енергия, събрана на едно място. Беше изключително въздействащо да зърнеш 200 хиляди души всяка вечер на площада, с обща цел. Интелигентни, млади хора, смели, борещи се за свобода. Едно от най-впечатляващите неща, които съм виждал.

- След какви ситуации в работата си не спите добре?

- Когато подготвям филм или репортаж, за който знам, че има големи очаквания. Преди излъчването му, докато пиша текста или сценария. Тогава съм най-напрегнат.

- Какви уроци ви даде престоя ви в Камбоджа?

- Докоснах се до мащабна продукция като Сървайвър. Бях част от екип от 200 души. Много по-различно е от новините, но някои от тънкостите в репортерската работа помагат и при интервютата с участниците в риалити формата. И там, и в новините най-важното е човекът срещу теб да знае, че може да ти се довери. Научих, че понякога си готов да платиш много висока цена, ако си фиксиран в една цел. Много по-висока от същинската стойност на онова, към което се стремиш. Някои от участниците в предаването ми дадоха този урок.

- Коя е най-трудната история, в която искате да се впуснете – защо?

- Много ми се ще да отразя реални военни действия, колкото и налудничаво да изглежда това.

- Кои международни теми ви вълнуват в момента най-много?

- Войната в Йемен. ИДИЛ. Процесите в Близкия изток.

- Коя е най-ценната награда в журналистиката?

- Общественият отзвук след документален филм, разследване или репортаж.

- Кой е най-емоционалният футболен мач, на който сте бил; оставал ли сте без глас?

- Първият ми мач в мъжкия футбол. Да преминеш от юношите при мъжете - разликата е огромна. Имаше напрежение, вече се играеше за парична премия, повечето в отбора са поне с 10 години по-възрастни от теб, а и си най-малкият, за всичко си виновен ти. :) 

Без глас останах след един мач Левски - ЦСКА, беше доста отдавна, сигурно преди повече от 10 години.

- С кой велик футболист бихте искал да поритате?

- Няколко са - Георги Аспарухов, Марадона, Зидан, Роналдиньо, Меси.