ТРАЙНА/// Конспирации в литературата: Кой е Шекспир, Луис Карол ли е Джак Изкормвача и КГБ ли уби Албер, Камю?

Литературните конспиративни теории възникват от същия импулс като другите теории -  желанието да се наложи смисъл и ред върху една двусмислена и хаотична реалност. Тези теории разчитат на спекулации, търсене на модели и пристрастия към определено потвърждение, а не на доказателства. Литературните конспиративни теории са завладяващи и предлагат интересни отговори на мистерии. Но историята показва, че подобни измами изкривяват културното разбиране и в крайни случаи дори подхранват омраза и насилие в реалния живот.

Литературният свят не е само убежище на диви конспиративни теории. Той също така приютява безумни спекулации, извънземни и странни същества /криптиди/, дебнещи от дълбините на книгите. Тези конспиративни теории обикновено са безобидни и дори забавни, допринасяйки за удоволствието и стимулират четенето. Въпреки това, както всички конспиративни теории, те изкривяват нашето разбиране за реалността и историята. Понякога те се простират отвъд страницата и имат дългосрочни последици.

Загадката на авторството

Снимка: Getty Images

Може би най-разпространените литературни конспиративни теории се въртят около авторството: убеждението, че писателят всъщност не е създал произведенията, които му се приписват. Тогава е разбираемо, че читателите понякога се съмняват в автентичността на името на корицата.

Първо, много автори използват псевдоними. Мери Ан Еванс приема псевдонима Джордж Елиът, защото вярва, че мъжете писатели се приемат по-сериозно. Стивън Кинг става Ричард Бахман, защото е твърде плодовит за стандартния издателски цикъл. Бенджамин Франклин се преструва на вдовицата графиня Сайлънс Догуд, за да се пошегува с брат си Джеймс.

Второ, някои въпроси относно авторството са по-скоро предположения, отколкото доказуема реалност. Учените не могат с увереност да твърдят, че Омир е съществувал, а дори и да е съществувал, степента, до която „Илиада“ и „Одисея“ могат да бъдат приписани на него или на последваща устна традиция, остава открит въпрос. Подобни въпроси могат да бъдат повдигнати и относно китайските философи Лао Дзъ и Сун Дзъ. (Те не са роднини. Дзъ е почетна титла, грубо преведена като „мъдрец“.)

Тези факти оставят място за най-смелите спекулации, дори по отношение на съвременни автори с добре документирани биографии. Носят се слухове, че Томас Пинчън е псевдоним на Джеръм Д. Селинджър или че Труман Капоти е написал „Да убиеш присмехулник“, използвайки приятелката си от детинство Харпър Лий като прикритие. И двете твърдения са неверни.

Но без съмнение най-разпространените теории относно авторството са свързани с Шекспир.

„Много хора изпитват изключителен – на пръв поглед ненаситен порив да вярват, че пиесите на Уилям Шекспир са написани от някой друг“, отбелязва журналистът и писател Бил Брайсън в книгата си за драматурга.

„Броят на публикуваните книги, съдържащи подобни предложения или по-често твърдения – сега се оценява на над пет хиляди“, изтъква той.

За да докаже тази теория, Делия пътува до Англия, но вместо да изучава архиви или първични източници като историк, тя подробно изследва пиесите за „скрити значения“ и търси вдъхновение, като „попива атмосферата“ на известни места. По същество това е вид „изследване на вибрациите“.

Тя се убедила, че пиесите на Шекспир са написани от Франсис Бейкън — отново без никакви доказателства, с помощта на група съмишленици, включително поета Едмънд Спенсър и сър Уолтър Роли. Въпреки че Делия се радвала на известна подкрепа от литературни фигури като Натаниел Хоторн, Уолт Уитман и Ралф Уолдо Емерсън, нейните необосновани твърдения били до голяма степен осмивани.

Това обаче не попречи на други да изложат свои собствени теории по „шекспировия въпрос“. Сред подозираните в авторство са Джеймс I, Уилям Стенли,  Едуард де Вер и Кристофър Марлоу. Това въпреки факта, че последните двама са починали много години преди всички пиеси на Шекспир да бъдат завършени.

Брайсън го обобщава прекрасно: „Тези мъже сигурно са били невероятно надарени, за да създадат в свободното си време най-великото литературно произведение, писано някога на английски език, в стил, който очевидно не е техен собствен, по начин, толкова хитър, че са успели да заблудят практически всички през живота си и в продължение на четиристотин години след това.“

По-дълбоко в заешката дупка

Снимка: Getty Images

Докато някои конспиративни теории отричат ​​авторството на определени произведения, други настояват, че писателите са водили двойнствен живот. Не става дума за тривиални романси или непопулярни политически възгледи. Тези спекулации имат за цел да добавят към биографията на даден писател тайни самоличности и смъртоносни срещи.

Кристофър Марлоу може също да е бил замесен в шпионската игра на сър Франсис Уолсингам около 1585 г. Учените не могат да кажат със сигурност, тъй като шпионажът е доста труден за установяване, освен ако все пак не сте Роалд Дал. Но идеята вдъхновява младата американска писателка Алисън Епщайн да напише своя известен детективски роман „Съвет за палача“.

Мистериозните убийства

Снимка: Getty Images

Но най-невероятният двоен живот, приписван на писател, принадлежи на Чарлз Лутуидж Доджсън. Може би го познавате като Луис Карол или, според конспиративните теории -  Джак Изкормвача.

Въпреки кървавата следа, която Джак Изкормвача оставя в лондонския квартал Уайтчапъл през 1888 г., и изпълнените с  подигравки към властите в писмата му, самоличността на Джак Изкормвача никога не е установена. Лекари, адвокати, месари и престъпници са предполагани като възможни виновници, но кой би се справил по-добре със задачата от бивш свещеник, който е преуспял в науката, забавлявал е децата и е работил като университетски професор?

Човек би могъл да си представи, че това е мислил Ричард Уолъс, когато в книгите си „Агонията на Луис Карол“ (1990) / («The Agony of Lewis Carroll/ и „Джак Изкормвача -  безгрижният  приятел“ (1996) / Jack the Ripper, Light-Hearted Friend/ обвинява Карол и Томас Вир Бейн, че са истинските убийци от Уайтчапъл.

Теорията на Уолъс се основава на любовта на Карол към гатанките и играта на думи. Уолъс предполага, че Карол е скрил признанията за гнусните си дела в произведенията си, използвайки анаграми. Например, Уолъс твърди, че известното блезсмислено и абсурдно стихотворение „Джабероуоки“ от първите страници на „Алиса в Огледалния свят“ на Луис Карол , крият признание за ужасните действия на Изкормвача.

Ако това  се струва пресилено, същото мисля и Каролайн Лийч, авторка на „В сянката на детето-мечта“ (1999)  / In the Shadow of the Dreamchild/. Книгата има за цел да разсее многобройните митове около Карол и в нея Лийч анализира теорията на Уолъс. Тя заключава, че абсурдната игра на думи на Карол е дори по-неправдоподобна от идеята, че той е бил викторианският маниак. Тя отбелязва конкретно, че в един случай Уолъс е трябвало да замени буквите, за да работят изобщо анаграмите му.

„По метода на Уолъс“, добавя Гриър, „човек би могъл също толкова лесно да „докаже“, че Чарлз Дикенс, Тенисън или който и да е друг плодовит викториански писател е бил Джак Изкормвача.“

Едгар По и нерешените и загадъчни случаи

Снимка: Getty Images

Когато смъртта е внезапна и широко отразена в медиите, това открива огромни възможности за конспиративни теории. А литературната история е пълна с мистериозни смъртни случаи. Има от какво да се избира.

Някои предполагат, че смъртта на Албер Камю при автомобилна катастрофа през 1960 г. не е била инцидент, а убийство, извършено от КГБ в отговор на критиките му към съветското правителство. Джефри Чосър умира по неизвестни причини през 1400 г., но липсата на доказателства не спира хората да подозират убийство по заповед на крал Хенри IV. И сега Кристофър Марлоу се появява на сцената с трета конспиративна теория. Марлоу е намушкан до смърт по време на бой в кръчма при игра на табла, но някои твърдят, че сбиването е прикрило опит за убийство, целящ да го накара да замълчи и да защити високопоставени държавни служители. (Има и версия, че може да е бил шпионин.) Други казват, че е било инсценирано, за да му помогне да избяга от враговете си.

Междувременно смъртта на Едгар Алън По е малко по-различна от събитията в неговите разкази. На 3 октомври 1849 г. По е намерен в канавка близо до кръчма, след като е бил в неизвестност пет дни. Той е бил в делириум и е носил чужди дрехи. След четири дни в полусъзнателно състояние в болницата, където е извикал някой си Рейнолдс, чиято самоличност никога не е била установена, той умира на 40-годишна възраст.

Мистерията се утежнява от факта, че нито смъртният акт на По, нито други медицински записи са оцелели. Известно е само, че лекуващият му лекар, Джон Моран, е посочил причината за смъртта като възпаление на мозъка. Тази обща диагноза и мистериозните обстоятелства са довели до множество теории за истинската причина за смъртта, включително бяс, злоупотреба с наркотици, отравяне с въглероден окис, отравяне с тежки метали, мозъчен тумор и убийство.

Ситуацията се утежняваше от факта, че Джоузеф Е. Снодграс, редакторът с медицинско образование, който помага на По, е бил член на движението на въздържателите. Той използва случая на По като пример в лекциите си, за да подчертае опасностите от консумацията на алкохол.

Подобно на нежеланието на Делия Бейкън да приеме простия отговор, че Шекспир е написал пиесите си, поддръжниците на конспиративни теории в литературата позволяват на предубежденията да оформят техния мироглед. Вместо да позволят на доказателствата да повлияят на убежденията им, тези вярвания изкривяват и изопачават реалността до степен, че всички доказателства трябва или да се съобразят с тях, или да бъдат отхвърлени. Това показва, че литературните конспиративни теории далеч не са безобидни.

Източник: Big Think