Как една грешка в комуникацията събори Берлинската стена?

Датата е 9 ноември 1989 година, а часът е малко преди 19:00. В Германската демократична република се провежда пресконференция, на която са обявени някои облекчения за пътуващите от Източна към Западна Германия. По план новият режим трябва да започне да се прилага на следващата сутрин, 10 ноември, за да могат граничните служби да бъдат подготвени. Гюнтер Шабовски, информационен секретар на Централния комитет на управляващата Германска единна социалистическа партия, обаче не е подробно инструктиран за това.

Един от журналистите го пита откога точно влизат в сила облекченията. Преди да отговори, Шабовски объркано прелиства записките си, след което произнася знаменитата фраза: „Доколкото ми е известно… веднага, незабавно“. След тези негови думи светът вече никога няма да бъде същият.

Медиите разпространяват извънредната новина, че ГДР отваря границите си. Хиляди източноберлинчани се стичат към контролно-пропускателните пунктове на Берлинската стена. Неподготвените граничари търсят указания от началниците си, но не получават ясни инструкции как да овладеят ситуацията и нямат разрешение за стрелба. Притиснати от огромното множество, в крайна сметка вдигат бариерите. Около 23:30 часа пунктът на „Борнхолмер щрасе“ вече пропуска свободно хора към Западен Берлин.

Стена, която в продължение на 28 години изглежда като неизменна част от европейския пейзаж, губи смисъла си за няколко часа. Но пукнатините в нея се появат по-рано и то сравнително далече от Берлин. На 19 август 1989 г. временно отворен граничен портал между Унгария и Австрия позволява на стотици източногерманци да преминат на Запад. През нощта срещу 11 септември Унгария официално отваря тази граница за гражданите на ГДР, а „Желязната завеса“ започва да се разкъсва.

А на същия онзи 10 ноември, когато берлинчани вече празнуват отварянето на границите, в София Тодор Живков е отстранен от върха на Българската комунистическа партия. Датата дава и началото на демократичния преход у нас.

От победата над Третия райх до Желязната завеса

През пролетта на 1945 г. Европа е континент на разрушени градове, разселени хора и сринати икономики. Нацистка Германия е победена, но съюзниците нямат обща визия за мира. Обединявал ги е противникът, но след неговото поражение на преден план излизат несъвместимите им политически системи и интереси.

Съветският съюз, понесъл огромни човешки и материални загуби, иска да гарантира сигурността си чрез контрол върху държавите по западните си граници. В страните, където навлиза Червената армия, Москва подкрепя установяването на комунистически режими. Политическата опозиция постепенно е отстранена, а икономиките са подчинени на държавното планиране. За западните сили това е разширяване на съветската власт, което заплашва европейското равновесие.

САЩ от своя страна се стремят към възстановяване на Европа и ограничаване на комунистическото влияние. През 1947 г. доктрината „Труман“ формулира политиката за „възпиране“ на комунистическия натиск в държавите, които се смятат за застрашени (най-вече Гърция и Турция), а планът „Маршал“ предлага мащабна икономическа помощ за цяла Европа. Възстановяването се превръща и в политически инструмент: от това кой ще финансира строителството на заводите, инфраструктурата и търговията, зависи и към кой лагер ще се ориентират държавите.

Още през март 1946 г. Уинстън Чърчил в знаменитата си Фултънска реч описва разделението на Европа с образа на „желязната завеса“. През следващите години метафората придобива съвсем реални измерения. Създаването на НАТО през 1949 г., присъединяването на Западна Германия към него през 1955 г. и учредяването на Варшавския договор от сателитите на СССР същата година оформят двата военни блока.

Така започва Студената война - противопоставяне на идеологии, икономики и армии. Страхът от противника оправдава активното въоръжаване, а всяка стъпка на единия лагер се превръща в аргумент за следващия ход на другия. В центъра на този конфликт остава Германия и нейната столица Берлин.

Един разделен град

След капитулацията Германия е разделена на четири окупационни зони - американска, британска, френска и съветска. Същото се случва и с Берлин, въпреки че градът се намира дълбоко в съветската зона. Така западните съюзници получават свои сектори в столицата, заобиколена от територия под контрола на СССР.

Първоначално това е режим за управление на победената държава. С разпадането на съюза между победителите обаче временните разделителни линии се превръщат в политически граници.

През юни 1948 г., на фона на споровете за бъдещето на Германия и валутната реформа в западните зони, СССР блокира сухопътния и водния достъп до западните сектори на Берлин. САЩ и Великобритания организират въздушен мост, който доставя храна, горива и други жизненоважни стоки. Блокадата е вдигната през май 1949 г., но разделението вече е затвърдено.

Същата година възникват две германски държави - Федерална република Германия на запад и Германска демократична република на изток. Берлин запазва специалния си следвоенен статут, но на практика също живее в две различни политически системи. Западната му част се превръща в западен анклав, а Източен Берлин - в център на властта в ГДР.

За източногерманското ръководство обаче статуквото в града започва да се превръща във все по-голям проблем. Докато останалата част от границата между двете Германии е на практика затворена от 1952 г., преминаването между берлинските сектори остава възможно. През тази „пролука“ на Запад заминават много хора, които не приемат съветския режим или просто търсят по-добър живот.

От създаването на ГДР през 1949 г. до август 1961 г. около 2,7 милиона души напускат страната. Сред тях има много млади хора и квалифицирани специалисти. За плановата икономика това е загуба на работна сила и умения, а за партията - ежедневно опровержение на твърдението, че изгражда по-доброто общество и светлото комунистическо бъдеще.

На 15 юни 1961 г. източногерманският лидер Валтер Улбрихт уверява, че „никой няма намерение да строи стена“. Но по-малко от два месеца по-късно, в нощта срещу 13 август, започва затварянето на границата. Улиците са преградени, транспортните връзки са прекъснати, а между двете части на града се появява бодлива тел. Следват зидове и бетонни съоръжения. Семейства, приятели и съседи се оказват разделени буквално за една нощ.

Операцията е подготвена от ръководството на ГДР със съветска подкрепа, а организацията ѝ е поверена на Ерих Хонекер. Официалната пропаганда нарича съоръжението „антифашистка защитна стена“, но за гражданите и от двете страни на новата граница е ясно, че основната задача е да спре източногерманците да напускат страната.

28 години живот от двете страни на Стената

Берлинската стена е дълга приблизително 155 километра, обхваща целия Западен Берлин и го отделя и от околната територия на ГДР. Постепенно тя се разраства в комплекс от стени, огради, сигнални съоръжения, наблюдателни кули, осветление и патрулни пътища. Пространството между препятствията става известно като „ивицата на смъртта“.

За берлинчани разделението започва с обикновени битови неудобства - невъзможността да отидат на работа по познатия маршрут, да посетят родителите си или да се срещнат с приятел. Едва за Коледа през 1963 г. специално споразумение позволява на жителите на западната част отново да посещават роднините си в Източен Берлин. По-късно пътуванията на Запад са разрешавани и на определени категории граждани на ГДР, включително пенсионери. За мнозинството обаче свободното преминаване остава недостъпно.

С времето идеологическата функция на стената става дори по-силна от физическата. От западната страна върху бетона се появяват графити; от източната дори приближаването до граничната зона е ограничено. Едни виждат стената като потискащо присъствие в градския пейзаж, други — като препятствие, зад което се намира животът, който не им е позволено да изберат.

Но ежедневието не спира. Хората работят, създават семейства и постепенно се приспособяват. В Западен Берлин тежестта на разделението зависи и от личната съдба: за едни то означава прекъсната връзка с най-близките, за други се усеща най-силно при пътуванията. Градът продължава да живее, макар и с постоянното съзнание за своята изолираност.

Най-жестоката цена обаче плащат онези, които се опитват да преминат. Според съвместното изследване на фондация „Берлинска стена“ и Центъра за съвременна история в Потсдам поне 140 души са убити или загиват при обстоятелства, пряко свързани с граничния режим в Берлин между 1961 и 1989 г. От тях 101 са хора, загинали при опит за бягство - от стрелба, злополуки или самоубийство в хода на опита. Общият брой включва и хора без намерение да бягат, както и загинали граничари. Тази статистика обхваща само района на Берлин, а не за всички граници на ГДР.

Една от най-разтърсващите истории е тази на 18-годишния Петер Фехтер. На 17 август 1962 г. той е прострелян при опит да избяга и остава да лежи в граничната ивица. Умира от кръвозагуба, без да може получи навременна помощ. Смъртта му предизвиква протести и се превръща в символ на жестокостта на разделението.

Страхът отстъпва на желанието за промяна

Към края на 80-те години системата, която поддържа стената, започва да губи опорите си. Михаил Горбачов предприема реформи в СССР и се отдалечава от доктрината, според която Москва може да налага със сила политическия ред в съюзническите държави. За източноевропейските режими това означава, че съветската военна подкрепа вече не е безусловна гаранция за оцеляване.

Ръководството на компартията в ГДР начело с Хонекер отказва да последва реформите, но промените вече са започнали другаде. В Полша изборите през юни 1989 г., макар и само частично свободни, дават категоричен успех на опозиционното движение „Солидарност“, Унгария отваря границите с Австрия, а източногерманците показват недоволството си по два начина - едни напускат страната, докато други излизат по улиците и настояват да я променят.

Демонстрациите в Лайпциг и други градове нарастват. Исканията са за свобода на придвижване, на словото, на печата и на събранията. През октомври Хонекер е принуден да се оттегли, но смяната му с Егон Кренц не възстановява доверието. Гражданският натиск принуждава властта да подготви новите правила за пътуване, които Шабовски ще обяви на 9 ноември. Неговата грешка само ускорява развръзката, която, така или иначе, изглежда неизбежна.

Самото бетонно съоръжение не изчезва за една нощ, но рухва преди всичко способността на режима да използва границата като средство за подчинение. В следващите месеци започва демонтажът на стената и се слага началото на политическите преговори за бъдещето на страната. На 18 март 1990 г. ГДР провежда първите си свободни парламентарни избори, а на 3 октомври същата година Германия е обединена.

През 1997 г. заедно с Егон Кренц и Гюнтер Клайбер, самият Гюнтер Шабовски – човекът, който с неволната си реплика отваря границите, е осъден на три години затвор в т. нар. „процес на Политбюро“. Делото се води заради убитите източногерманци при опит да преминат стената. За разлика от своя началник Кренц, той приема присъдата си без възражения. Шабовски умира на 1 ноември 2015 година в Берлин на 86-годишна възраст.

Стената и Европа

В България промяната започва по различен начин. На 10 ноември 1989 г. пленумът на ЦК на БКП освобождава Тодор Живков като генерален секретар и избира Петър Младенов. Живков е отстранен и от поста председател на Държавния съвет на 17 ноември. Първоначално това е смяна във върха на управляващата комунистическа партия, която обаче отваря пътя към по-широка политическа промяна.

В Чехословакия започва Нежната революция, а през декември режимът на Николае Чаушеску в Румъния пада след кървава гражданска война, а бившият диктатор е публично екзекутиран.

Източна Европа постепенно излиза от стария ред по различни пътища и на различна цена. Но реалността показва, че 37 години след тези събития изкушението да се издигат стени не е изчезнало. Днес те не са изградени от бетон и желязо, а от пропаганда, страх и внушения.

Берлинската стена отдавна не съществува физически, но политическите и културните разделения в Германия постоянно напомнят за нея. Историята ѝ е доказателство за това колко опасна може да бъде идеята обществените проблеми да се решават чрез изолация и отнемане на свободата.

Стената може да задържи хората за известно време, но никога няма да може да ги убеди, че ако останат зад нея, ще живеят по-добре.