100 години назад: Връщаме ли се във времената, когато политиците се страхуваха от собствените си образи?

Годината е 1925. Италия живее под знака на новата власт – фашистката партия на Бенито Мусолини. Дучето се утвърждава като безспорен лидер и има подкрепата на голяма част от населението, но опозиционните гласове все още не са напълно заглушени, а пресата не е изцяло на негова страна.

На 31 декември същата година е приет нов Закон за печата, който въвежда задължителната фигура на "отговорен редактор" за всеки периодичен печатен орган в Италия и изисква кандидатите за позицията да получат признание (riconoscimento) от Апелативния съд. Това практически дава възможност на държавните органи да не дават достъп на опредeлени хора до тези постове и по този начин да направят съовтетните издания нелегални.

Регулациите задължават съдилищата да се консултират с регионалния префект (представител на централната власт) при взимането на решенията, което прави възможно бързото премахване на неудобни вестници чрез административни решения и отказ на лицензи. 

Между 1925 и 1926 година фашисткият режим приема и серия от „извънредни“ закони (leggi fascistissime), които централизират изпълнителната власт, укрепват ролята на префектите и създават специални наказателни органи и трибунали. Всички тези промени оформят юридическа среда, при която наказателните и административните мерки срещу вестниците и журналистите стават лесни за прилагане.

Контролът върху медиите обаче не приключва със закона за печата и специалните трибунали. До голяма степен фашистката партия "копира" действията на болшевиките в Съветския съюз след Октомврийската революция, които бързо разбират, че контролът върху информацията и медиите е ключов за задържане на властта и формиране на общественото съзнание.

Италианското Министерство на народната култура (Ministero della Cultura Popolare, известно и като MinCulPop) през 1937 година издава декрет, с който забранява публикуването на материали, „вредни за авторитета на държавата или на Дучето“. Това включва всичко, което би могло да постави под въпрос личния живот, произхода, здравето или решенията на Мусолини и неговия елит. Важно уточнение е, че в случая не става дума за „защита на личната неприкосновеност“, а за забрана на неудобната информация. 

MinCulPop изпраща персонализирани директиви към редакциите (т.нар. veline), които дават подробни инструкции какво да се публикува и какво да се премълчава, включително детайли относно образа на Мусолини. Всички официални речи на Дучето са задължителни за поставяне на първа страница, но се забранява публикуване на сведения, които биха го представили в лоша светлина: болести, семейни проблеми, съмнение в компетентността му и т.н.  

Има дори указания какви снимки на Дучето са подходящи (героични и физически силни сцени) и кои са недопустими (болен, в неудобна поза и др.)

Редакционната дисциплина също е част от регулациите - определени теми, например криминалните хроники, които биха създали впечатление за социален хаос, просто се избягват.  

Адолф Хитлер взима пример от фашистката практика на Мусолини и през 30-те години на миналия век въвежда подобна система за контрол върху пресата и в Третия Райх. 

Основният закон за редакторите (Schriftleitergesetz) е приет на 4 октомври 1933 г. и в общи линии копира италианския правен опит. Законът определя, че главните редактори и всички, които се занимават с публикуването на интелектуално съдържание (писане, илюстрации, новинарски материали и др.), се считат за „редактори“ и  имат публична функция. Всеки, който извършва такава дейност, подлежи на одобрение от държавата. 

Министерството на просвещението и пропагандата(Reichsministerium für Volksaufklärung und Propaganda) получава силна роля и определя кои периодични издания се считат за „политически“ и кои - не. Това възпрепятства публикуването на информация, която се отклонява от официалната линия, включително лични или компрометиращи сведения за лидерите и всичко друго, което би засегнало „авторитета на режима“.

100 години по-късно: Български депутати внасят законпроект, който предвижда затвор за публикуване на лична информация  

Затвор от 1 до 6 години и глоба от 2000 лв. до 5000 лв. заплашва този, който разпространява „материален или друг носител, съдържащ информация за личния живот на другиго без негово съгласие“. Това предложение за промяна в Наказателния кодекс беше внесено от депутати от партията "Има такъв народ", които  беше разгледано и прието от правната комисия в парламента, но по-късно стана ясно, че ще бъде оттеглено. 

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви пред журналисти в кулоарите на парламента, че е разговарял с лидера на ИТН Слави Трифонов и е получил уверение, че предложението ще бъде оттеглено. 

"Има текстове, които и той, и ние не ги приемаме. Много му благодаря, че разбра проблема веднага“, заяви Бойко Борисов.

Ето какво гласеше конкретният текст, който предвиждаше в НК да се създаде нов чл. 148б в раздела „Обида и клевета“, който вече щеше се нарича „Обида и клевета. Престъпления против личния живот“:

„Чл. 148б, ал. 1: Който чрез печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин разпространява материален или друг носител, съдържащ информация за личния живот на другиго без негово съгласие, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и глоба от две хиляди лева до пет хиляди лева.

ал. 2: Под информация за личния живот по смисъла на ал. 1 се разбира данни за личните отношения, семейните отношения, интимните отношения или здравословното състояние на физическо лице.

ал. 3: Когато от деянието по ал. 1 са настъпили тежки последици или представлява особено тежък случай, наказанието е лишаване от свобода от 2 до 6 години и глоба от три хиляди до осем хиляди лева.“ 

Това означава на практика, че ако в едно журналистическо разследване се разкриват лични отношения между политици и бизнесмени (например), с цел разкриване на корупционни схеми, авторът му може, поне хипотетично, да бъде атакуван в съда и дори да получи ефективна присъда.

Въпреки че конкретното предложение няма да бъде гласувано в пленарна зала, то все пак повдига много въпроси. Един от тях е докъде се простира границата на личното пространство за хората, заемащи високи публични постове?  

А другият е дали подобни промени, ограничаващи свободата на журналистите и медиите, биха предизвикали остра обществена реакция? Дали журналистическата професия все още се ползва с необходимия престиж и авторитет, за да провокира аудиторията си да реагира срещу опитите за "заглушаване" на определени мнения (ако примем, че целта е такава)? 

Едва ли отговорът на тези въпроси може да е еднозначен, особено като се има предвид, че през последните години за много хора "журналист" се превърна в мръсна дума. Не можем да премълчим и факта, че някои "колеги" допринесоха активно за засилването на тази негативна тенденция, а дали в нея можем да търсим и политическа следа, също остава сред отворените въпроси.  

Не само в България т. нар. "мейнстрийм" медии постепенно отстъпват територия на независимите канали за разпространение на информация и мнения в социалните мрежи. Ясно е обаче, че потенциалните разпоредби за криминализиране на определени публикации, ако бъдат приети, биха засегнали и тях.

Асоциацията на европейските журналисти в България също излезе с позиция за заплахите, свързани със законопроекта на ИТН. От Асоциацията напомнят, че предложенията са точно в обратната посока на препоръките на международните организации за свободата на словото, които имаха мисия в България в края на септември и обърнаха внимание на въпроса за пълното декриминализиране на обидата и клеветата. Тези предложения зачеркват и цялата реформа на тази част от Наказателния кодекс в последните години, когато обидата и клеветата престанаха да бъдат престъпления от общ характер и да се наказват със затвор.

Това, че политиците не искат да виждат и да чуват неудобни неща за себе си в медиите, не е нещо ново. Въпросът е дали опитите им да цензурират тази информация биха могли да бъдат обществено приемливи. 

Неотдавна в Съединените щати се разигра сагата със свалянето от ефир на телевизонния водещ Джими Кимъл, което предизвика огромна вълна от недоволство и принуди медията, която излъчва неговото предаване, да преосмисли решението си. Но за никого не е тайна, че Доналд Тръмп многократно е демонстрирал желанието си да упражнява възможно най-голям контрол над телевизионните канали в САЩ и тяхното съдържание.  

В Русия Владимир Путин отдавна е установил контрол над медийното пространство и не допуска публикуване на информация, която противоречи на основния правителствен наратив. 

Големият въпрос за бъдещето (не само на медиите, но и на комуникацията между хората и властта изобщо) е дали "авторитарният" модел, характерен за 20-те и 30-те години на миналия век, може да намери плодородна почва и в нашето съвремие или демократичните общества са узрели достатъчно, за да развият "имунитет" срещу всеки подобен опит за ограничаване на свободата на словото.