Българският лев (1880 - 2025): Животът на една валута

Историята на българския лев започва официално на 4 юни 1880 г., когато Народното събрание приема Закон за правото на сечене на монети в Княжество България. Това е ключов момент в изграждането на националните институции след Освобождението през 1878 г. По идея на първия министър на финансите след Освобождението – Григор Начович, а по-късно утвърден от последователите му Петко Каравелов и Георги Желязкович, левът е приравнен по стойност към френския франк.

Самата думата „лев“ произлиза от старобългарската дума за „лъв“ и е препратка към хералдическата символика и българската национална идентичност. Подобeн е историческият корен и на други балкански валути като румънската лея и албанския лек. 

Освен левове и стотинки, сред обсъжданите възможности за името на новата валута са приемането на френските наименования "франк" и "сантим", запазване на името "жълтици", наложено по време на османския период и дори възприемането на монета Александър (на името на първия княз на третата българска държава Александър Батенберг). 

"Мисля че най-хубавите названия са "франк" и "сантим", защото парите на всичкия свят трябва да бъдат еднакви. Какви са тези побългарявания на монетите? Аз желая да бъдат названията такива, каквито са и във Франция", коментира при осбъждането на закона тогавашният народен представител и бъдещ министър-председател на страната Стефан Стамболов.

В крайна сметка се приема името на българската парична единица да бъде лев, а нейните по-малки номинали - стотинки. 

Първите български монети са отсечени във Виена през 1881 г. с номинали 2, 5 и 10 стотинки от бронз, както и 1 лев, 2 и 5 лева от сребро. Златните монети (10, 20 и 100 лева) се появяват по-късно, в началото на 90-те години на XIX век. 

Първите хартиени банкноти пък са отпечатани през 1885 г. в Лондон от „Bradbury & Wilkinson“ с номинали от 20 и 50 лева. Те срещат широко недоверие, особено сред селското население, поради липса на златно или сребърно покритие и съмнения в самата стойност на хартията.

Металният спор: Сребро или злато?

В края на XIX век дебатът за обезпечаването на националната валута се разгаря – дали левът трябва да бъде базиран на сребърен или златен стандарт. 

Привържениците на сребърния стандарт – предимно земеделски среди и търговци, за които по-слабата валута означава по-добри експортни позиции – влизат в сблъсък с градската буржоазия и банкерите, настояващи за стабилност чрез злато.

През 1897 г., при управлението на премиера Константин Стоилов и финансовия министър Иван Евстратиев Гешов, България официално въвежда златния стандарт, с което левът получава фиксирано златно покритие – 1 лев = 0,290323 грама злато. Това дава относителна стабилност в навечерието на големите геополитически сътресения. 

След финансовата криза от 1899 – 1902 г. обаче банката преминава от златен към сребърен стандарт на обезпечение на паричните единици у нас. 

Войни, хиперинфлация и валутна несигурност

Периодът между 1912 и 1919 г. е белязан от войни и финансов разпад. Балканските войни, Първата световна война и провалът на националните амбиции водят до масивни военни разходи, заеми и обезценяване на валутата. Златният стандарт е официално изоставен през 1912 г., а левът започва да се печата без покритие. 

След края на Първата световна война инфлацията вече е неудържима, а един долар се търгува за над 140 лева при курс от едва 5 лева през 1913 г.

След краткотрайна стабилизация в края на 20-те години, под ръководството на премиера Андрей Ляпчев и министъра на финансите Стефан Стефанов, световната икономическа криза от 1929 г. и последвалата дефлационна политика отново разклащат доверието в лева. През Втората световна война валутата отново се обезценява драстично, като се налага печатане на „военни банкноти“, често с минимално покритие.

Социализмът и контролираният лев

След 9 септември 1944 г. новата комунистическа власт национализира банките и премахва валутния пазар. През 1952 г. е извършена една от най-мащабните парични реформи, при която новият лев заменя стария в съотношение 1:100 за личните средства и дори 1:200 за корпоративните влогове и банковите депозити – акт, целящ да премахне "буржоазните натрупвания". Тази реформа унищожава значителна част от личните спестявания на населението.

През 1962 г. левът е деноминиран отново – този път в съотношение 10:1, като е създадена нова серия от банкноти и монети. Валутата остава фиксирана спрямо съветския рубла, но на практика е напълно неконвертируема. Левът в този период функционира по-скоро като счетоводна единица в икономика без пазар – без инфлация, но и без истинско ценообразуване.

Крахът на доверието: Хиперинфлация и фалит

След падането на комунизма България се впуска в икономически преход без ясно изградена финансова система. В началото на 90-те години се провеждат частична либерализация и приватизация, но валутата остава нестабилна. 

Най-драматичният момент настъпва през 1996–1997 г., при управлението на Жан Виденов, когато се разразява серия от банкови фалити, цените скачат драстично, а левът се обезценява рязко. През януари 1997 г. 1 долар вече струва близо 3 000 лева, а инфлацията достига 242% на месечна база.  Българите обедняват буквално за дни, а масовото недоволство довежда до падането на правителството и тежка политическа криза.

Валутният борд: Последният шанс на лева

През юли 1997 г. служебното правителство на Стефан Софиянски въвежда валутен борд. Левът се фиксира към германската марка в съотношение 1 DEM = 1 000 BGN. Българската народна банка губи правото да емитира пари самостоятелно, а цялото парично обращение се обезпечава с чуждестранен валутен резерв.

През 1999 г. се извършва деноминация – 1 нов лев за 1 000 стари лева. От този момент левът се фиксира към еврото по курса 1 EUR = 1.95583 BGN,  който остава непроменен и до днес.

Пътят към еврото

След приемането на България в ЕС през 2007 г., темата за присъединяването към еврозоната става неизбежна. През юли 2020 г., България официално се присъединява към ERM II – т. нар. „чакалня“ за еврозоната, а на 8 юли 2025 година Европейският парламент и Екофин гласуваха официално за приемането на страната във валутния съюз.

Това ще стане на 1 януари 2026 г., когато левът официално ще бъде заменен от еврото като официално платежно средство у нас. Тази стъпка ще сложи край на 145-годишната история на българската национална валута – история, отразила всички икономически и политически превратности, през които е преминала страната ни.

През последния век и половина левът не е просто средство за размяна. Той е свидетел – и често жертва – на националните амбиции, грешки и стремежи. От романтичните идеали на Възраждането, през катастрофите на войните и репресиите на тоталитаризма, до шока на прехода и надеждата на евроинтеграцията – левът винаги е отразявал духа на времето.

Последните лица върху българските банкноти са на художника Иван Милев (5 лв.), възрожденския просветител Петър Берон (10 лв.), революционера и политик Стефан Стамболов (20 лв.), писателите Пенчо Славейков (50 лв.) и Алеко Константинов (100 лв.). 

Със замяната на лева от еврото България слага точка на един цикъл от историята си и поставя началото на нов – с нови възможности, но и с нови предизвикателства. А споменът за лева – с неговите банкноти, монети и портрети на бележити личности – ще остане част от колективната ни икономическа памет.