Бейби бумъри, Gen X, милениали, Gen Z - съществуват ли те в България?

Поколенческата теория, такава каквато я познаваме днес – с етикети като "бейби бумъри", поколение X, милениали и поколение Z – възниква като специфичен продукт на американската социална и културна история на XX век, който се развива с времето. 

Първият ѝ и най-важен импулс е демографски: след Втората световна война Съединените щати преживяват безпрецедентен ръст на раждаемостта. Терминът “бейби бум” се появява още в края на 40-те години в журналистически и демографски анализи, за да опише този масов феномен. От този момент нататък възрастовите кохорти започват да се възприемат не просто като статистика, а като носители на споделен исторически опит и като специфични маркетингови категории.

През втората половина на XX век идеята за поколенията и техните характеристики придобива повече конкретика, като една от ключовите фигури в този процес е писателят Дъглас Коупланд, който с романа си "Generation X" (1991) дава име и идентичност на хората, родени след бейби бума – поколение, израснало в сянката на Студената война, икономическите сътресения и разпада на големите идеологически обещания. 

Почти паралелно с него историците Уилям Строс и Нийл Хау публикуват книгата "Generations" (също през 1991). В нея те предлагат цялостна теория, според която историята се движи на цикли, а поколенията се редуват в повтарящи се архетипи, формирани от големи национални кризи, политически и социални събития. Именно те въвеждат термина “милениали” (първоначално известни като Generation Y) и оформят рамката, която по-късно ще бъде възприета от медиите и популярна култура.

Как Америка разделя поколенията си?

В американския контекст "бейби бумърите" обикновено се дефинират като родените между 1946 и 1964 г. Детството им преминава в атмосфера на икономически подем, масово строителство в предградията, утвърждаване на средната класа и разпространение на телевизията като масова медия. 

В зрелостта им обаче идват силни морални и политически сътресения: войната във Виетнам, движението за граждански права, убийствата на Джон Кенеди и Мартин Лутър Кинг, културната революция на 60-те години, "хипи" движението. Именно напрежението между сигурното детство и конфликтната младост оформя техния образ като идеалистично и конфликтно поколение.

Поколението X, родено между 1965 и 1980 г., израства в коренно различна среда. Детството му е белязано от края на следвоенния оптимизъм, от нарастваща несигурност, увеличаване на разводите, отслабване на социалната държава и усещане за институционален упадък. В зрялата възраст тези хора стават свидетели на края на Студената война, на неолибералните икономически политики и на началото на глобализацията. Те не преживяват голяма победа или катастрофа като млади, а по-скоро дълго “междинно” състояние, което поражда скептицизъм и индивидуализъм.

Милениалите, родени приблизително между 1981 и 1996 г., често са определяни чрез едно ключово събитие: атентатите от 11 септември 2001 г. Хората в САЩ, които имат осъзнати спомени за това събитие са последните "милениали", докато тези след тях принадлежат към поколението Z. 

Повечето "милениали" имат аналогово детство, но дигитална младост. Те израстват с обещанието, че образованието и усилията ще бъдат възнаградени, но навлизат в зрелия живот по време на финансовата криза от 2008 г., войните в Близкия изток и рязкото влошаване на икономическата сигурност. Контрастът между очаквания и реалност е техният определящ житейски опит.

Поколението Z, родено след 1997 г., е първото, за което дигиталният свят не е новост, а естествена среда. Детството му преминава със смартфони, социални мрежи и постоянен достъп до информация. Зрелостта му започва в условия на пандемия, климатична тревожност, политическа поляризация и ускорено технологично развитие. За американския контекст това поколение се формира от усещането за перманентна криза, но и от висока социална чувствителност.

Имат ли приложение тези категори извън САЩ? 

Днес за поколенията на "бейби бумърите", Gen X, милениалите, Gen Z и най-младите представители на поколението Алфа (родените след 2010 година) вече се говори по целия свят. Медии, политици и маркетингови специалисти се опитват да намерят правилния подход към всяко от тях и да разграничат специфичните им характеристики, желания, страхове и цялостен мироглед. 

The Wall Street Journal дори написа, че кабинетът на Росен Желязков, който подаде оставка миналата седмица, е "първото европейско правителство, свалено от Gen Z". И у нас през последните дни се публикуваха много анализи, които свързват масовото присъствие на млади хора на антиправителствените протести с възникването на цялостна нова политическа генерация.

Проблемът с универсалното прилагане на американската поколенческа схема е, че почти всички нейни граници са привързани към историческите преживявания на хората отвъд Океана. Бейби бумът е специфичен демографски феномен, който не се повтаря по същия начин на други места. 

В Източна Европа, и в частност България, например, няма чак толкова силно изразен "бейби бум" след Втората световна война. Този период тук е свързан по-скоро с налагането на нов държавен и икономически модел, когато източноевропейските държави стават част от Съветсткия блок и започват да изграждат тоталитарни общества по модела на СССР. 

Войната във Виетнам, терористичните актове от 11 септември и ипотечната криза от 2008 г. действително имат глобално отражение, но не и еднаква екзистенциална тежест навсякъде. Те са събития, които пренареждат американската държава, икономика и идентичност, и именно затова служат като “разделителни линии” между поколенията там. Тяхната значимост обаче съвсем не е такава на останалите места по света.

Освен това американската поколенческа теория предполага институционална приемственост - държавата остава същата, конституционният ред не се срутва, а промените се натрупват постепенно. Това позволява на изследователите да разглеждат поколенията като културни вълни в рамките на една и съща система. В общества, преживели рязка смяна на политически режими, подобна логика просто не работи.

Как би изглеждала категоризацията на поколенията в България?

Ако се опитаме да приложим поколенческото мислене към Източна Европа и в частност към България, ще се наложи да сменим самите критерии.  В Източна Европа, и в частност България, например, няма чак толкова силно изразен "бейби бум" след Втората световна война. Този период тук е свързан по-скоро с налагането на нов държавен и икономически модел, когато източноевропейските държави стават част от Съветсткия блок и започват да изграждат общества по модела на СССР.  

Поколението, родено от средата на 30-те до края на 40-те години, израства в условията на сталинизъм, репресии, национализация и колективизация. Тяхното детство е белязано не от оптимизъм, а от страх и идеологическа дисциплина.

След смъртта на Сталин и особено след т. нар. Априлски пленум от 1956 г., когато у нас се утвърждава властта на Тодор Живков, някои от политиките се смекчават. Хората, родени през 50-те и 60-те, израстват и се развиват в относително по-стабилна и предвидима среда, често наричана "зрял социализъм”. Те имат гарантирана заетост, ясно очертен житейски път и ограничен, но сигурен хоризонт. Това поколение няма аналог в американската схема – то е продукт на една затворена система, в която индивидуалните стремежи са поставени под контрола на самата държава.

Следващата голяма разделителна линия е "перестройката" и краят на социализма. Хората, които са били деца или тийнейджъри през 80-те години (тоест родените през 70-те и началото на 80-те), преживяват драматичен социален разлом. Преходът след 1989 г., икономическият срив, хиперинфлацията от 1996–1997 г. и разрушаването на социалните гаранции са "пейзажа", на чийто фон се формира българското “поколение на прехода”. Това с хора, които буквално израстват между две политически и икономически системи и обикновено изпитват трайно недоверие към институциите. 

Любопитното е, че ако трябва да използваме буквалния превод на етикета "бейби бумъри" у нас, то това биха били именно децата на 70-те и 80-те, когато раждаемостта в България (за разлика от САЩ) е най-високата в новата ни история.

Родените след средата на 90-те години вече навлизат в детството си в условията на пазарна икономика, масова емиграция и постепенната ориентация на България към Запада. За тях ключови събития са приемането на България в НАТО и ЕС и последвалите години на плавен икономически растеж, който обаче създава и усещането за политическа стагнация. У нас вече има много пълнолетни млади хора, нямат спомени за времето преди навлизането на Бойко Борисов и неговата партия ГЕРБ в политическия живот на страната, нито пък за периода преди присъединяването към Европейския съюз. 

В този смисъл, вододелът между "милениалите" и поколението Z у нас в никакъв случай не може да се обвързва с 11 септември или пък с масовизацията на дигиталните устройства. Отражението на терористичните актове в Ню Йорк върху ежедневието на българите беше минимално, а смартфоните у нас станаха масови няколко години по-късно в сравнение в САЩ, особено в по-малките населени места, където този процес отне значително повече време. 

Тук много по-важни разграничителни линии биха били приемането на страната в НАТО и ЕС, както и политическите турбуленции в края на 90-те години. Едно от възможните деления би било, че хората, които имат осъзнат спомен от приемането на България в НАТО през 2004, биха били категоризирани като "милениали", докато родените след това - като Gen Z. Това обаче е по-скоро политическа категоризация.

От социално-икономическа гледна точка със същата тежест би могло да се спори, че ако си се редил на опашки за хляб, олио и захар и ако си ги купувал с "хиляди левове", значи си милениал, а ако нямаш подобни спомени, си Gen Z.

Поколението, което достигна своята зрялост по време на пандемията от COVID-19, формира своята идентичност в условията на глобални кризи, дигитализация и усещане за несигурно бъдеще, но с историческа памет, различна от тази на американските си връстници.

Нужни ли са ни поколенческите категории?

Поколенческата теория не е универсален ключ към човешкото поведение, а културен инструмент, изкован в конкретен исторически контекст. Нейните етикети и критерии са рожба изцяло на американската действителност. Поколенията в САЩ отразяват американския опит – демографски, политически и икономически. Когато този модел се пренася механично в други региони, той не просто не успява да обясни, а дори прикрива някои от ключовите различия и характеристики.

Впрочем, дори и в САЩ се отправят сериозни критики към Уилям Строс и Нийл Хау, когато публикуват теорията си през 1991 година. Тя е обявена от много социолози, икономисти и антрополози за "ненаучна", защото се базира на силно субективни фактори и пренебрегва много други аспекти, отразяващи категоризацията на социалните структури.  

За общества като българското много по-смислено е да мислим поколенията не през маркетингови етикети, а през преживените разломи на историята: смяна на режими, икономически катастрофи и болезнени преходи. Именно там се формира истинската поколенческа памет.  

Етикетите са нещо хубаво, когато носят конкретна и полезна информация. Но ако прилагаме поколенченските категории на "бумъри", "ексъри", "милениали" и "зетъри" , само за да намерим поредния повод да се разпределим на отделни групи и да се "скараме", то заниманието ще е не просто безсмислено, но и вредно. По тези географски ширини имаме достатъчно други причини за разделение и едва ли ни е нужна поредната. Различия и конфликти между поколенията е имало и ще има. Но общата история, общите преживявания и общите цели винаги ще бъдат повече от тях.