Културни кодове: Соцносталгията - копнеж по миналото или политически инструмент?

"Европа започна да се разпада не на държави, а на десетилетия. Всяка избра своята златна епоха и се затвори в нея. Хората бяха щастливи да забравят бъдещето, само за да могат да живеят в миналото. И така, без да усетим, се превърнахме в музеи на самите себе си."

— Георги Господинов, "Времеубежище"   

Повече от три десетилетия след рухването на Берлинската стена и разпадането на Източния блок носталгията към комунистическата епоха продължава да съществува в много източноевропейски държави. Политически партии, както от левия, така и от десния политически спектър, все по-често използват носталгични послания в кампаниите си, възползвайки се от общественото разочарование от настоящите правителства, икономическите тревоги и сантименталните спомени за миналото. 

Но наистина ли източноевропейците копнеят за социализма или просто им липсва стабилността и младостта от онова време? И доколко тази носталгия може да бъде използвана за политически цели?

Актуалните изборни тенденции в България, Румъния, Полша, Унгария, Чехия, Германия и др. показват, че носталгията е мощен политически инструмент, който може да бъде експлоатиран както от реформистки леви движения, така и от десни популисти. 

В същото време музеите, заведенията и събитията, предлагащи "пътуване във времето" към социалистическото минало, се превръщат в туристически атракции, смесвайки историческото образование с романтичните спомени за "доброто старо време".

Политическа експлоатация на носталгията

У нас Българската социалистическа партия (като правоприемник на управлявалата до 1989 година Българска комунистическа партия), както и по-малките леви формации често се обръщат към  спомените на възрастните избиратели за гарантираната заетост и социална сигурност. По време на предизборните си кампании социалистите избягват директните "похвали" за режима, но често подчертават усещането за стабилност от миналото. 

В същото време новите популистки движения, като партиите "Възраждане" и "Величие", също "флиртуват" с носталгичните послания, смесвайки евроскептицизма с обещания за връщане на "изгубеното величие" на България с препратки както към индустриализацията по време на комунизма, така и към национализма преди 1944 г. 

В Румъния Социалдемократическата партия (PSD) отдавна балансира между осъждането на режима на Чаушеску и привличането на избиратели, които помнят епохата преди 1989 г. като време на "сигурна заетост" и "вътрешен ред". На изборите през 2024 г. лидерите на PSD избягваха откритата апология на комунизма, но стратегически пробуждаха носталгия, като обещаваха "да върнат фабриките" и да възстановят индустриалната база на страната – ясен намек за държавната икономика от миналото. 

В същото време крайнодясната партия AUR също използва носталгични послания, но фокусирани повече върху националния суверенитет, отколкото върху социализма.

Полша и Унгария: Упадък на левицата, носталгия от десните?

Любопитното е, че в Полша и Унгария традиционните леви партии почти са изчезнали, но носталгията е превзета от десните популисти. В Полша управляващата партия "Право и справедливост" (PiS), въпреки антикомунистическата си реторика, приема елементи от икономическата носталгия, обещавайки държавна намеса в икономиката, напомняща на социалистическите политики. 

В Унгария Фидес на Виктор Орбан все по-често използва реторика, която смесва носталгия по епохата на Хорти с препратки към "гулаш комунизма" на Кадар, представяйки се като защитник на "златната епоха" на Унгария като контрапункт на "либералната глобализация". 

Германия: AfD и носталгията по ГДР

Докато в Източна Европа носталгията се свързва предимно с левицата, в Германия крайната десница на AfD (Алтернатива за Германия) умело използва т. нар. "Oсталгия" (носталгията по ГДР, от герм. "Ost" - "изток"), за да разшири влиянието си, особено в източните провинции. 

На изборите през 2024 г. AfD постигна значителни успехи в Саксония, Тюрингия и Бранденбург, като се обърна към избиратели, разочаровани от икономическите неравенства след обединението. Партията преобрази носталгията по социалистическата стабилност в част от своята антиимиграционна и анти-ЕС програма, демонстрирайки как спомените за миналото могат да бъдат използвани за напълно различни политически цели.

Не всички обичат миналото

На другия полюс, в Чехия и Балтийските държави политическата носталгия по комунизма е много по-слаба. Чешката комунистическа партия (KSČM) е маргинализирана, а в Латвия, Литва и Естония, преживели съветска окупация, носталгията по комунизма е почти табу. 

В Балтийските държави споменът за комунизма е свързан в много по-голяма степен с травмите на съветската окупация (както и в Чехия - с т. нар. Пражка пролет), отколкото със социалните придобивки.

Въпреки това някои маргинални групи понякога опитват да рехабилитират елементи от миналото. Например в Литва партията на руското малцинство "Съюз на руснаците" намеква за съветската солидарност в посланията си, макар и с ограничен успех.

Музеи на носталгията: Туризъм или политическо изявление?

Освен в политиката, носталгията по комунизма постепенно се превръща и в културен феномен. Музеи като Музея на социалистическото изкуство в София и Музея на комунизма в Прага предлагат интерактивни изживявания – от реконструирани социалистически апартаменти до изложби на пропагандно изкуство. 

В София има и частни експозиции, които позволяват на посетителите да се потопят в автентичен български апартамент от 80-те, например, с мебели от епохата, оригинални радиопредавания и дори хранителни продукти от социализма. 

Подобни места, като Музея на ГДР в Берлин и Музея на PRL (Полска народна република) във Варшава, предлагат "изживяване" на всекидневието през социализма, включително симулатори за шофиране на Трабант и интерактивни изложби за системата на пазаруване с купони. 

Появяват и все повече "римейкове" и съвременни версии на социалистически песни, филми, потребителски стоки. Ретро барове като "Пропаганда" в Будапеща и "Контакт" в Краков сервират напитки от социалистическата епоха в автентични интериори, размивайки границата между история и носталгичния кич.

Всички тези събития и места балансират между образованието и забавлението. Някои критици смятат, че те рискуват да омаловажат репресивните аспекти на комунистическите режими, превръщайки следенето на хора от службите за сигурност, малтретирането на политически опоненти и дефицитът на стоки в лековати анекдоти и романтични визитки на миналото. 

Други пък защитават тези форми на култура и изкуство като важен начин за запазване на живата история, особено за младите поколения, които не са преживели онези времена.  

Връщане към комунизма или просто към изгубената младост?

Социологическите проучвания показват, че за много хора носталгията е по-скоро свързана с лични спомени, отколкото с идеологията на марксизма. Възрастните поколения често свързват комунизма с младостта си – време, когато животът, въпреки трудностите, изглеждал по-предвидим. Икономическото недоволство от реформите след 1989 г. подхранва тези чувства, тъй като пенсионерите и работниците се чувстват изоставени от капитализма.

Политическите партии, разбирайки това, адаптират своите послания. Много малко са тези, които открито призовават за връщане на еднопартийния режим - повечето от онези, които се "заиграват" с тази тема обещават да върнат "доброто от социализма" – сигурнато работа, достъпните жилища и силната социална подкрепа, като не припомнят липсата на граждански свободи.

Политически инструмент, а не възкресение на "соца"

Носталгията по комунизма в Източна Европа не е свързана с идеята за възстановяване на старите режими, а е по-скоро израз на недоволство от настоящето. Политическите партии, независимо дали са леви или десни, експлоатират тези чувства, за да спечелят гласове, често размивайки границата между спомени и митове.

И докато икономическите неравенства се запазват и задълбочават, а по-възрастните поколения се чувстват отчуждени от бързите промени, носталгията ще остане мощен политически инструмент. 

На политическия пейзаж почти липсват играчи, които открито призовават за връщане на тоталитаризма, тъй като хората не копнеят за самия комунизъм като политическа система, а за усещането за общност и сигурност, свързано с миналото. 

Много наблюдатели обаче биха добавили: "Засега". Защото в новата геополитическа реалност на разграждане на Pax Americana, на деглобализация и на протекционизъм, наложена от новата администрация в Белия дом, крачката към по-агресивни послания, използващи носталгията като оръжие, може да се окаже примамливо лесна и обещаваща за популистите, подкопавайки основните дефиниции за свободата, с които Европа беше свикнала след Втората световна война.