Стартира престижният журналистически конкурс Mtel Media Masters, редактор от сп. "Мениджър" - в журито

Тазгодишното издание на единствения по рода си у нас журналистически конкурс за публикации, посветени на иновации, технологии и наука Mtel Media Masters започва от днес, съобщиха организаторите.

В него, до 30 септември могат да кандидатстват журналисти от електронни, печатни и интернет медии, като изпратят конкурсни материали до двете неправителствени организации, които са професионален партньор на проекта и организатор на конкурса: Център за развитие на медиите и фондация „Медийна демокрация“.

Конкурсът има за цел да отличи най-добрите журналистически материали, които показват как новите технологии, иновациите и науката оказват влияние върху всички области от нашия живот и го променят.

Редакторът в сп. "Мениджър" Начо Стригулев, който е трикратен носител на награди от конкурса, две от които призови в две поредни години в категория "Печатни медии" е един от петимата журналисти в журито на петото издание на Mtel Media Masters. Останалите четирима са Весислава Антонова, Добрина Чешмеджиева, Иван Бедров и Кин Стоянов. Те ще определят победителите според няколко основни критерия – информативност, обективност, аналитичност, собствен стил, творчески и нестандартен подход към темата.

Всеки журналист може да участва с до три свои авторски материала, публикувани или излъчени в периода от 1 октомври 2014 година до 30 септември 2015 година. Журналисти, номинирани от медии, неправителствени организации и експерти в областта на медиите също могат да предоставят свои материали.

Победителите ще бъдат обявени на церемония, планирана за 20 ноември. По традиция, отличените получават парични и предметни награди. Победителите ще бъдат обявени на церемония, планирана за 20 ноември.

Повече информация за Mtel Media Masters и правилата за кандидатстване можете да видите тук: https://www.mtel.bg/medien-tsentar-mtel-media-masters

Освен голямата награда в категория "Печатни медии", завоювана от нашия колега Начо Стригулев за втори пореден път, миналата година още един професионалист от нашето издателство бе отличен с първо място в конкурса. Главният редактор на „Обекти“ (Obekti.bg) - част от глупата на МИТ Прес ООД, Владимир Тодоров получи голямата награда в категорията „Информационни агенции и нови медии“ за текста си "Надежда за живот". На следващите страници можете да прочетете статиите, с които нашите колеги спечелиха престижните награди.

"Стар Трек" на живо

Свръхсветлинните космически кораби - фантастиката се превръща в реалност

От Начо Стригулев

Винаги сме допускали интуитивно, че бъдещето на човечеството е сред звездите и че нашите наследници ще пътуват към далечни светове с такава лекота, с каквато днес пътуваме от един до друг град. Същественият проблем пред това очакване е, че звездите са много, много далеч от нас. Най-бързият космически кораб, който сме създавали до момента, е апаратът "Вояджър-1", който се движи със скорост от над 17 км/сек. Това обаче е костенурски темп за огромните разстояния до звездите. Ако бе насочен към най-близката звезда Алфа Кентавър (на разстояние 4,3 светлинни години), "Вояджър-1" щеше да пристигне там след около 17 хил. години. Това очевидно е неприемливо. За да имат какъвто и да е смисъл, междузвездните полети трябва да се осъществяват за периоди, съизмерими с продължителността на човешкия живот.

Според Алберт Айнщайн и според съвременната физика е невъзможно създаването на кораб, който да се движи по-бързо от светлината. Скоростта, с която се движат фотоните, е фундаменталното ограничение на скоростта, което е в сила за цялата Вселена и не може да бъде преминавано. Обезкуражаващият извод е, че независимо от развитието на технологиите дори най-бързите междузвездни пътувания ще траят с години. Това изглежда като края на мечтите за "Стар Трек" и за пътуването между звездите за дни и дори часове.

Тези физически ограничения винаги са били сериозен проблем за авторите на научна фантастика. Невъзможно е да се изгради интересна и динамична история, ако при всяко пътуване главните герои трябва да остават в хибернация в продължение на години. Цялата история на Star Wars щеше да е, меко казано, проблематична, ако Хан Соло трябваше да пътува, да речем, три години, за да заведе Люк Скайуокър и Оби Уан Кеноби от Татуин до Олдеран. При това положение са практически невъзможни галактическите империи, федерации и почти всеки друг вид междузвездни цивилизации, които познаваме от фантастичните романи и филми.

За да преодолеят това убийствено за повествованието ограничение, авторите фантасти са изобретили голям брой убедително звучащи и много ефектни начини за светкавични пътешествия из галактиката без някакви си физически пречки. В повечето случаи става дума за т.нар. FTL (faster-than-light - по-бърз от светлината, свръхсветлинен) космически кораб, чиято основна характеристика е, че минава отвъд "светлинната бариера" на скоростта.

Двата най-популярни метода за FTL пътуване във фантастиката са т.нар. hyperdrive (хипердвигател) и warp drive - две близки и припокриващи се, но все пак концептуално различни средства за междузвезден транспорт. Съществуват и голям брой вариации по темата, включващи например "скокови кораби" и преминавания през "подпространството".

Хипердвигателят е фантастична технология, която прехвърля космическия кораб в едно въображаемо алтернативно пространство, което служи като пряк път и драстично съкращава времето на пътуване между две точки в Космоса. По правило координатите на крайната точка се въвеждат предварително, като прецизността е много важна. Грешните координати може да изведат кораба от хиперпространството в опасна близост или дори във вътрешността на някой небесен обект - злополука, която ще доведе пътешествието до трагичен завършек. При достигане на зададените координати хипердвигателят извежда кораба от хиперпространството. Така героите могат да преминат разстояние от хиляди светлинни години за минути, часове или най-много дни. Във варианта със "скоковите кораби" транспортирането от една до друга точка през хиперпространството става мигновено - оттук и терминът "скок" (jump).

Хипердвигателят е често срещан в литературата и киното. Полетите през хиперпространството са основен метод за FTL транспорт в култовата фантастична поредица "Вавилон 5", а "скоковите кораби" са основният метод за придвижване в Battlestar Galactica и в поредицата романи "Фондацията" на Айзък Азимов. При това обаче хипердвигателят е най-познат от вселената на Star Wars. Първият път, в който Хан Соло вкарва "Хилядолетният сокол" в хиперпространството с едно дърпане на ръчката, е един от култовите моменти в историята на киното, включително заради визуалния ефект с "разтичащите се" звезди.

Дали обаче хиперпространството е чиста фантазия и литературен похват без никаква основа в реалността? Нека видим какво казва науката по въпроса. Добрата новина е, че поне на теория съществува допустима от физиката аналогия на хиперпространствените полети, която се доближава до познатото от филмите. Става дума за т.нар. червееви дупки (wormholes) - проходи, свързващи две произволно отдалечени точки от пространство-времето.

Червеевите дупки са често срещани във фантастиката под формата на различни портали или проходи към други места и времена, подобни на тези от поредицата "Старгейт". Причината за тяхната популярност е, че са универсално и лесно за разбиране решение. Всичко, което трябва да направи пътешественикът (или космическият кораб), за да се озове в желаната точка, е да премине през портала и да се заеме с целта на пътуването си, независимо дали става дума за изследване на отдалечена планета, или дипломатически преговори с развита извънземна раса. И накрая да се върне, като просто премине обратно през портала. От научна гледна точка червеевите дупки са хитър начин за заобикаляне на светлинната бариера - корабът не се движи със скорост над светлинната, а влиза в една точка от пространството и излиза в друга.

Най-хубавото качество на червеевите дупки обаче е, че не са фантазия. Тяхното съществуване е следствие от общата теория на относителността и носи печата на самия Айнщайн (научното име на червеевите дупки е мостове на Айнщайн-Розен). Според някои учени, като Стивън Хокинг, тези естествени портали в пространство-времето съществуват в микроскопичен вид, на "най-долния етаж" на материята, като част от т.нар. квантова пяна. На теория една червеева дупка може да бъде уловена, уголемена до размер, подходящ за транспортиране (т.е. поне с човешки размери), и да бъде поддържана в стабилно състояние. За да стане това, без да бъдат нарушавани физичните закони, е необходимо порталът да бъде "напомпан" с голямо количество от т.нар. негативна енергия. Според авторитетния астрофизик Кип Торн за целта може да бъде използван "ефектът на Казимир". Този добре проучен феномен създава участък с локално негативна енергия между две приближени на атомно разстояние паралелни проводими плочи.

Факт е, че към момента не можем да конструираме хипердвигател или да отворим (или уловим) червеева дупка. Добрата новина обаче е, че учените знаят точно какво ни е необходимо за целта и работят, за да разрешат проблемите. При това знаем как би изглеждало в реалността едно пътуване през wormhole. Можем да го видим в пътуването на главната героиня Ели (в ролята Джоди Фостър) до звездата Вега във филма "Контакт". Основната причина за това е, че най-големият специалист по червеевите дупки Кип Торн е консултант както на филма, така и на неговата литературна основа - романа "Контакт" на Карл Сейгън.

Най-известната от всички FTL технологии е познатият от "Стар Трек" warp drive (уорп двигател). Тази технология работи, като изкривява пространството (оттук и името на двигателя warp - "изкривяване"), като го компресира пред кораба и го разширява зад него. Уорп двигателят буквално сгъва и съкращава пространството пред кораба, който се носи из Космоса в "мехур" от изкривено пространство. Това е друг хитър начин за заобикаляне на светлинната бариера, защото самият кораб не се движи със свръхсветлинна скорост. Вместо него се движи самият мехур - гънка в пространство-времето, за което според Айнщайн скоростни ограничения няма.

Уорп двигателите са възможни според съвременната физика, не нарушават никакви природни закони и са изключително добре проучени в научната литература. Началото бе поставено от известния физик Мигел Алкубиере, който през 1994 г. публикува пълна теоретична обосновка и изчисления за FTL пътуване чрез изкривяване на пространството. Неговият труд и т.нар. Alcubierre drive (двигател на Алкубиере) са смятани за основополагащи в тази област на физиката. Именно Алкубиере за първи път изчислява формата на изкривеното пространство ("мехур") и необходимата за създаването му енергия. През изминалите години много други изследователи допринесоха за теорията на уорп двигателите, изчислявайки различни параметри и изследвайки различни феномени, свързани с изкривяването на пространството. От 2012 г. насам най-цитираният учен в тази област е изследователят от NASA д-р Харолд Уайт. Негова е заслугата за някои важни модификации в концепцията на Алкубиере, които сериозно улесняват и опростяват задачата за създаването на уорп двигател. Уайт например доказа, че ако изкривеното пространство около кораба е във формата на геврек (или донът), това ще намали сериозно енергийните изисквания. Допълнително сериозно редуциране на изискваната енергия може да се постигне чрез осцилация в интензитета на изкривяващото поле.

В крайна сметка Уайт успя да намали необходимото количество негативна енергия (или нейния еквивалент) от масата на планетата Юпитер до около 500 кг. Това е сериозен пробив, защото първата мярка е категорично извън възможностите на човечеството, а втората е просто огромен инженерен проблем. Според изчисленията на д-р Уайт въпросното количество екзотична енергия ще бъде достатъчно за създаването на уорп мехур с диаметър 10 метра и придвижването му с ефективна скорост 10 c (т.е. десет пъти скоростта на светлината).

Нещо повече, през последните две години Харолд Уайт се зае да докаже по експериментален път съществуването на уорп (изкривяващ) ефект. По-конкретно изследователят и неговият екип се опитват да създадат микроскопичен уорп мехур чрез малък кондензаторен пръстен (с диаметър 0,5 см), зареден с електричество с напрежение от 20 киловолта. Изключително чувствителен лазерен интерферометър трябва да регистрира изкривяващия ефект, ако такъв се появи. Резултатите от експериментите до момента са интригуващи. Включването на напрежението води до микроскопично, но забележимо отклонение в траекторията на фотоните от лазера. В момента Уайт и неговият екип увеличават чувствителността на апаратурата, за да докажат (или отхвърлят) съществуването на изкривяващия ефект.

Неотдавна NASA публикува илюстрация, която показва как би изглеждал в реалния свят един FTL кораб, изграден според работата на Алкубиере и Уайт. Корабът IXS-Enterprise, чиито макети някой ден може да бъдат в музеите на космическите изследвания, предизвика истинска медийна експлозия. Вероятно за първи път в историята мнозина заговориха за уорп двигателите като за технология, която някой ден ще бъде реалност. Не знаем кога ще стане това. Ако съдим по историята на човечеството обаче, всяка въображаема технология, която не е изрично забранена от природните закони, някой ден неминуемо става реалност. Както казва д-р Харолд Уайт: "Вероятно изживяване като в "Стар Трек" в рамките на нашия живот не е чак толкова невъзможно". 

Надежда за живот

от Владимир Тодоров

Когато те напусне скъп за теб човек заради поредната коварна болест, неизбежно се питаш какво повече можеше да се стори. Все нещо. Някъде. Някой би могъл да помогне. Задаваме си въпроси, на които нямаме отговор. Обзема ни чувство на неверие, гняв и тъга. И най-вече – губим вяра в медицината. Още по-лошо - в живота.

Въпреки че живеем в 21. век, продължаваме да се чувстваме безпомощни пред редица заболявания. 

Всяка година близо 8  млн. души умират от рак.

според данни на Центъра за контрол и превенция на заболяванията на САЩ. Да, много от тях могат да бъдат предотвратени и днес. Но в повечето случаи хората губят битката с това заболяване и оставят близките си да се питат „Защо?“…

До 50-75 години обаче всичко това би могло да се промени благодарение на една технология, която напоследък набира все по-голяма популярност – триизмерното принтиране.

Концепцията зад нея като цяло е изключително проста. Подобно на добре познатите ви офис принтери, които печатат мастило върху хартия, 3D машините боравят с материали от почти всякакъв тип (пластмаса, метал или дори бетон), карайки ги да приемат най-различни триизмерни форми. Как точно? 

Представете си, че сте нарязали хляб на тънки филийки.

Подредете ги една върху друга и ще образувате цяло парче. 3D принтерите работят на същия принцип. Вместо да принтират един-единствен пласт, както офис машините, те създават множество, които наслагват един върху друг. Точно по този начин се образуват разнообразни комплексни форми.

Именно тази технология ще промени радикално начина ни на живот. „Ще можем да живеем до 100… 110 години. Благодарение на биопринтираните органи животът на 110 ще бъде коренно различен спрямо днешния – убеден е технологичният експерт Джак Улдрич. – Вече принтираме кожа, бъбреци, копия на туптящи човешки сърца и т.н. Ако някой изгуби своя крайник, ще можем да му принтираме нов – пласт по пласт. На теория това е възможно.“

Дотук добре. Как обаче това необикновено на пръв поглед принтиране би могло да помогне в битката с един от бичовете на човечеството?

Да вземем за пример рака на простатата.

Това е едно от най-често срещаните туморни заболявания при мъжете в България и всяка година се регистрират над 1000 нови случая на рак. За щастие компанията Parabon NanoLabs в Рестън, Вирджиния, използва техники за 3D принитиране на нано ниво, за да създава и тества много по-бързо и ефективно нови лекарства срещу болестта. 

„Можем да принтираме всяка една молекула, точно по начина, по който искаме – казва Стивън Арментраоут, съавтор на технологията. – Това, което отличава нашата техника от останалите е, че умеем светкавично и прецизно да определим мястото на всеки атом в сместа, която създаваме.“

Именно по този начин учените успяват да синтезират трилиони идентични копия на своите молекули и да проверят кое от тях е най-ефективно. Самият процес – от концепцията до продукцията – може да трае няколко седмици или дори дни, което е значително по-бързо от традиционните техники за разработва на лекарства, които разчитат на принципа „проба-грешка“ при откриването на потенциално полезни смеси. 

Други 3D принтери пък улесняват провеждането на сложни операции.

В края на миналата година например китайски лекари успяват успешно да излекуват 38-годишен пациент. „Туморът беше разположен навътре, близо до основата на черепа. Освен това беше свързан с вътрешната сънна артерия и оптичния нерв. Операцията щеше да бъде изключително сложна“ - казва д-р Лий Ксуеджун, професор в болницата Ксиангя. 

Обикновено в такива ситуации, за да придобият по-ясна представа за тумора, лекарите прибягват до помощта на компютърната томография. Това е метод от образната диагностика в медицината, при който от множество двуизмерни рентгенови изображения на даден обект, заснети от различни ъгли, се получава цялостна "обемна" картина. По този начин обаче често се получават пропуски, които могат да доведат до нецялостно отстраняване на тумора. 

За да избегнат това, китайските лекари прибягват до услугите на 3D принтирането и разработената от тях медицинска система за триизмерно моделиране. Те създават реалистичен модел на мозъка на пациента – наред с тумора, кръвоносните съдове и всичко останало. 

Именно благодарение на него успяват да видят точното разположение на злокачественото образование и връзките, които има със съдовете около него. 

„Чрез 3D принтирането лекарите не трябва да си „представят“ подобна хирургия, а могат да тренират предварително и да се подготвят за реалната операция“, добавя Лий.

Понякога обаче хирургическата намеса е само първият етап от битката с рака.

За някои хора по-трудният момент настъпва впоследствие - в мига, в който се събудят и осъзнаят, че част от тях липсва. Сякаш част от собствената им идентичност, от тяхната сексуалност е буквално изрязана от тялото им. Точно такъв е случаят с жените, диагностицирани с рак на гърдата.

"Помня, че когато се събудих, реших да махна превръзките - разказва Валери Шварцуалдер, която преминава през възможно най-лошото - двойна мастектомия, отстраняване и на двете гърди. - Щом видях как изглеждам, заплаках. Плаках със седмици, защото вече ги нямаше."

Оттук насетне младата жена се отправя на едно дълго и тежко пътешествие. Нейната цел е една-едничка. Да бъде отново цял човек. Месеци наред тя се подлага на редица процедури, в които лекарите се опитват да реконструират гърдите й. В момента тя е със силиконови импланти. Рано или късно обаче една компания може да й предложи нещо много повече. Нещо, което е по-трайно, което е от собствената й плът.

Живото мастило.

Ако надникнем в тексаската лаборатория на TeVido, ще видим един на пръв поглед най-обикновен малстилноструен принтер. Това, което този силно модифициран продукт произвежда обаче, е всичко друго, но не и обикновено. 

Вместо да го пълнят с мастило, учените от TeVido използват клетки, взети от кожата на своите пациентки. С тяхна помощ те се надяват, че скоро ще могат да създадат цяло зърно. Дори може би ще успеят да запълват празнините, които лумпектомията оставя (за разлика от мастектомията, тук се отстранява само тумора). 

Валери се надява, че технологията на компанията ще се развие до такава степен, че до 10 години ще може да замени своите импланти с биопринтираните гърди на TeVido, тъй като те ще бъдат значително по-трайни и по-естествени. С днешните темпове на развитие това е напълно възможно. Според TeVido до две години ще започнат клинични тестове, а до пет - принтираните от тях тъкани ще бъдат използвани при хирургически намеси.

За щастие, 3D принтерите не са единствените, които ни помагат в битката с рака. 

Суперкомпютърът Watson на IBM например улеснява лекарите при избора на най-подходящо лечение за глиобластомата - едно от най-опасните разновидности на тумора, което към днешен ден почти не подлежи на лечение. „Това, което хората ще свършат за години, Watson прави за секунди. Освен това предоставя едно значително по-персонализирано лечение“, казва Джон Е. Кели от IBM Research. На практика суперкомпютърът търси „иглата в купа сено“. Той се рови в огромна база данни, съпоставя информацията за човешкия геном с информацията за заболяването, неговото протичане и методите за лекуване и съответно избира най-оптималния вариант за терапия.

Watson дори разбира човешкия език. Вместо да бъде програмиран така, че да разпознава определени шаблони, той „научава“ връзките между различните видове данни. От IBM се надяват, че суперкомпютърът ще продължи да трупа знания, докато обработва информацията за пациентите.

През февруари тази година пък лекари в онкологичния център „Алвин Сайтман“ използваха за първи път

флуоресцентни очила при откриването на злокачествен тумор

на 67-годишна пациентка, страдаща от рак на гърдата. Тя е била инжектирана с биолуминисцентен маркер, който се прикачва към канцерогенните клетки и ги кара да светят, когато бъдат погледнати с гореспоменатото изобретение. По този начин те могат да бъдат отстранени с много по-голяма прецизност.

"Намираме се в началните етапи на тази технология, предстоят още тестове, но сме окуражени от потенциалните ползи за пациентите", коментира гръдният хирург д-р Джули Маргенталер.

В момента стандартните операции от този тип са доста тромави. След като отстранят туморите от тъканта, хирурзите взимат малка проба от съседната тъкан. Впоследствие я изпращат в патологията, където се разглежда под микроскоп. Ако бъдат открити още ракови клетки, пациентът е принуден да премине през втора операция, при която се отстраняват още тъкани, които също се проверяват за присъствие на ракови клетки. Всичко това продължава до пълното изчистване. Според д-р Маргенталер между 20 и 25% от пациентките с рак на гърдата преминават през втора операция след отстраняването на бучката, защото настоящата технология не може да покаже мащаба на заболяването при първата операция. 

Именно тук на помощ идват въпросните очила. Те могат да намалят необходимостта от тези допълнителни процедури и породения от тях стрес за пациентите. Нещо повече – освен при рак на гърдата, те биха могли да бъдат от полза и при премахване на меланом (рак на кожата).

Напоследък дори Космосът и участва в битката с рака.

През февруари 2014 г. бе публикувано изследване в списание FASEB, според което растежът на рака на щитовидната жлеза се забавя в условията на слаба гравитация. Това, разбира се, не означава, че трябва да започнем да изграждаме на клиники в откритото пространство - нужно е да помислим за пресъздаването на подобни условия тук на земята.

Един месец по-късно пък НАСА заяви, че на борда на Международната космическа станция се провеждат поредица от научни експерименти, които имат за цел да проучат нови типове ракова терапия. Поради спецификата си те работят най-добре при микрогравитация и включват производството на биоразградими микробалони, съдържащи комбинация от антитуморни лекарства. С помощта на специализирани игли лекарите вкарват тези микрокапсули в тялото на пациента. По този начин те се надяват, че ще поставят началото на нови методи за лечение, които не вредят на здравите клетки, създават по-малко дискомфорт за самите пациенти и имат значително по-малко странични ефекти.

Техниката на производство на микробалоните е толкова специфична, че това не може да се случи на земята, тъй като различните плътности на течностите биха довели до образуването на нежелани слоеве. В Космоса обаче слепването и утайката е невъзможно заради ниската гравитация. Именно повърхностното напрежение оформя течностите в своеобразни сфери. 

В дългосрочен план учените се надяват да успеят да пренесат тази технология и на Земята и да започнат нейното прилагане. "Космосът беше наш учител, нашата класна стая относно това как можем да направим тези неща на Земята", казва Денис Морисън, който е вицепрезидент в NuVue Therapeutics. 

Важно е да отбележим, че основите на тази технология са положени още преди 12 години по време на най-ранните експерименти на борда на Международната космическа станция. Световните икономически проблеми и трудностите при финансирането обаче довежда до забавяне на проекта. За щастие днес комерсиализацията на новата технология вече е започнала. Ще бъдат нужни няколко години, преди Американската администрация за храни и лекарства да я одобри напълно, но първите проучвания с хора би трябвало да започнат още през 2015 г.

По всичко личи, че един ден ракът ще изгуби войната с високите технологии.

Да, вероятно ни делят години от този заветен момент. Дори днес обаче всички тези нови разработки вдъхват капчица надежда на хиляди онкоболни по целия свят. Надежда, че пътят им няма да свърши преждевременно, че ще имат предостатъчно време да създадат свое семейство и да остареят заедно с него. Една надежда за живот. Нещо, от което се нуждаят повече отвсякога.