Гибелта на „загниващия“ Запад – прогнозата, която се „сбъдва“ вече два века

Много българи, които помнят ежедневието на социалистическия режим отпреди 1989 година, вероятно ще си спомнят и един от култовите анекдоти от онова време – за приликата между капитализма и мушмулата: колкото повече загниват, толкова по-хубави стават. 

Тезата за „загниващия Запад“ беше една от най-разпространените пропагандни теории на съветската комунистическа партия. Като провивес на тази тенденция Кремъл противопоставяше „развитото социалистическо общество“, което имаше за своя мисия да наложи доминацията си над „обречения“ капиталистически модел. 

Събитията обаче всъщност се случиха в обратна посока и днес „победилият комунизъм“ е част от историята, а не от бъдещето. Въпреки това и в съвременна Русия, управлявана от Владимир Путин, схващането за „православната култура“ като нещо не просто различно, а като контрапункт на западния либерализъм е на практика официална държавна доктрина.

Концепцията за „загниващия Запад“ обаче е много по-стара от съветската пропагандна машина. Нейните корени идват още от края на 18-и и началото на 19-и век, а първият човек, който сравнява западната цивилизация със „загниващ труп“ се казва Степан Шевирьов. Той прави тази аналогия в своя статия във в. „Московитянин“ през 1841 година. 

Как и защо възниква идеята, че западната цивилизация „загнива”? 

Идеята, че всяка развита цивилизация носи в себе си семето на собственото си разложение, не възниква като геополитическо обвинение, а като дълбока вътрешна тревога на самата Европа. Женевският философ Жан-Жак Русо развива становището, че колкото повече се „усъвършенства“ едно общество, толкова повече човекът се отдалечава от своята естествена добродетел. Луксът, изкуствата и науките не освобождават, а прикриват зависимости и неравенства, които в крайна сметка винаги водят до разрушаване на „статуквото“.

Тази линия получава историческа тежест при Едуард Гибън и неговото монументално изследване върху историята на Римската империя „The History of the Decline and Fall of the Roman Empire“. Според Гибън упадакът е исторически процес, в който пренасищането, бюрокрацията, загубата на гражданска добродетел и натискът на външните сили водят до разпад на държавността. 

Индустриалната ревюлюция в Европа, която обхваща втората половина на 18 век и началото на 19 век, води до значими промени в западноевропейските общества – икономическите трансформации предизвикват социални и политически размествания, в които много съвременници на събитията виждат „отдалечаване“ от традиционните „ценности“ (звучи познато, нали?).  

Европа – между руската идея за „културното превъзходство“ на православието и американския „ексепционализъм“ 

След края на Наполеоновите войни и Виенския конгрес през 1814-1815 година Европа навлиза в т. нар. период на „реставрация“. Монархиите се възстановяват, революционният импулс е потиснат, а политическият живот се характеризира с напрежение между стария ред и новите идеи. Именно в този контекст започва да се оформя усещането, че Европа е уморена и претоварена от собствената си история и вътрешни противоречия.   

По времето на руския цар Николай I (1825–1855) се оформя официалната идеология, структурирана около трите основни стълба - православие, самодържавие, народност.

Руският мислител Сергей Уваров поставя основите на концепцията, която насърчава дистанция от Западна Европа и подчертава „особения път“ на Русия, критикувайки либерализма и рационализма.

В самата Русия се оформят две противопоставящи се културно-политически течения – на „славянофилите“ и „западниците“.

Славянофилите (като Степан Шевирьов, Алексей Хомяков, Иван Аксаков, Иван Киреевски и др.) поддържат тезата, че Русия е „духовна, органична и християнска“, а Западът е „рационален, индивидуалистичен и обречен на разпад“. 
Техните противници, в лицето на философи като Петър Чаадаев, Висарион Белински и Александър Херцен) пък виждат именно западните държави като модел за развитие и критикуват руската изостаналост.  

От този момент нататък „упадъкът на Запада“ започва да се използва не само като философска идея, а като политически аргумент и белег на културна идентичност, който надживява дори и самата Руска империя.

В Съединените щати отношението към „Стария свят“ не е еднозначно, но петият президент на страната Джеймс Монро формулира през 20-те години на XIX век своята доктрина, според която американското общество предлага „ново начало“, което се различава драстично от конфликтната и „развалена“ политическа система на Европа. 

По-късно и Алексис дьо Токвил в своето съчинение „De la démocratie en Amérique“ („За демокрацията в Америка“) развива тезата, че американското общество е от „нов тип“ и представлява алтернатива на Стария свят. За разлика от руската политическа школа, в американските представи Западна Европа не е „загниваща“, но все пак представлява несъвършен политически организъм, който страда от своите вътрешни противоречия.  

Днес, когато Европа изглежда притисната между милитаристичната агресия на Кремъл и хаотичните решения на Белия дом, обвинявана в политическа слабост и технологична изостаналост, може би е най-подходящият момент да направим аналогия със ситуацията отпреди два века. 

XX век и новите политически идеи за бъдещето на Стария континент 

След катастрофата на Първата световна война идеята за упадъка на европейската цивилизация получава нова, мощна форма в труда на Освалд Шпенглер „Der Untergang des Abendlande“ („Залезът на Запада“).

Шпенглер премахва моралния и националния елемент и предлага обща морфология на цивилизациите: всяка култура преминава през жизнен цикъл — раждане, разцвет, застой и упадък. Западът (който той нарича „фаустовска култура“), според него, вече е навлязъл в своята последна фаза — епохата на масовото общество, техниката и загубата на духовна дълбочина.

В много от деноминациите на европейския радикален консерватизъм (включително италианския фашизъм и германския националсоциализъм) се появява наративът, че либералната демокрация и капитализмът са довели до морална деградация, социална атомизация и загуба на „историческа мисия“. 

Тези движения претендират, че възстановяват „органичната общност“, „традиционните ценности“ и „истинската култура“ в противовес на „развратения“ и „декадентски“ модернизъм. 

В известен смисъл те наследяват и радикализират както руската линия на противопоставяне срещу Запада, така и шпенглеровия песимизъм.  

В В първите години след Октомврийската ревюлоция 1917 г. болшевиките в Русия гледат на Запада по съвсем различен начин. Западна Европа е по-развита капиталистически и именно там се очаква следващата социалистическа революция. В очите на Владимир Илич Ленин Русия е по-скоро „слабото звено“, а не модел за културно подражание.

Първата голяма трансформация в съветското отношение към Запада настъпва през 30-те години на миналия век при Йосиф Сталин с утвърждаването на идеята за „социализъм в една страна“.

СССР вече не чака световна революция, а Западът се превръща във външен и враждебен свят.  Голямата депресия от 1929 г. допълнително подкрепя тази линия и се интерпретира от Кремъл като доказателство за „общата криза на капитализма“.

С важното уточнение, че тогава все още става въпрос за предимно икономико-идеологическа критика, а не за напълно оформеният по-късен културен образ на „развратения Запад“.

Студената война всъщност е времето на истинския „ренесанс“ на славянофилските идеи. След края на Втората световна война светът се разделя на два лагера, а идеологическата борба става тотална

В този контекст Западът е представян от съветската пропаганда като морално деградирал, империалистически и духовно празен, а СССР като носител на истинска култура, справедливо общество и историческо бъдеще.

Точно тук се появява класическата формула за „гниещия капиталистически Запад“, която продължава да живее до ден днешен.  

За политиката, историята и мушмулите...

Историческата ирония е, че близо четири десетилетия след разпада на Социалистическия лагер тази идея все още намира своите поддръжници, и то не само в съременна Русия. В много източноевропейски държави, в това число и в България, се чуват гласове на хора, които твърдят, че „славянската“ или „православната“ култура е нещо различно от европейската (въпреки че повечето от тези общества са част от Европейския съюз в продължение на две десетилетия, а също и част от европейското културно пространство много преди появата на "славянофилските" идеи на XIX век), а голяма част от техните съграждани са избрали да живеят, учат и работят именно в „прогнилия запад“ (и почти никой не е предпочел алтернативата на „възвишената“ в културно и морално отношение Руска федерация, като правоприемник на славянофилските традиции).  

Впрочем, самият Степан Шевирьов е принуден да напусне Русия заради политическите си възгледи и умира в Париж през 1864 година като изгнаник в същия "прогнил" Запад, чийто край предвещава. 

Вече близо два века предсказанието за „умиращия“ Запад все още чака своята материализация. А той все така упорито, точно като добре узряла мушмула, привлича хората от всички краища на света – не просто като място за работа и живот, а като културен модел и емблема.

Според някои наблюдатели, Източна Европа, като културна „граница“ между Изтока и Запада, може за пореден път да бъде принудена да избира посоката на своето стратегическо развитие. На фона на геополитическата „мъгла“, която се спуска над старите съюзи и трансатлантически приятелства, този избор може да се окаже съдбовен.