Нямаме ли вече срам

Случи се така, че по време на една поредица от събития в Болоня, организирани от италианския вестник „Ла Република”, проведох разговор относно репутацията. Имаше времена, когато репутацията беше добра или лоша и когато нечия репутация можеше да бъде накърнена - било то поради банкрут или слух за изневяра на съпругата. Това можеше да доведе до самоубийство или до престъпление от страст. Естествено тогава всички се стремяха да имат добра репутация.

Но ето, че от известно време не се набляга до такава степен на репутацията, колкото на популярността. Цени се това да бъдеш  "разпознаваем",  но не заради постижения или награди, а в един по-банален смисъл  -  да могат другите да си кажат като ви срещнат на улицата: "Виж, това е еди кой си , спечелил е някаква важна литературна награда или е посветил живота си в грижи за прокажените". Подобни неща са рядко постижими от хората. Далеч по-лесно е да се превърнеш в обект на нечий интерес, като преспиш с някоя известна личност или пък ако  те обвинят в някаква злоупотреба.

Не, не се шегувам. За доказателство обърнете внимание на тържественността, която витае във въздуха около изнудвача или кварталния мошеник, когато се появява по телевизията след като са го арестували. Тези моменти на показност и известност си заслужават няколко годинки зад решетките и именно за това подсъдимия обикновено се усмихва. Вече минаха няколко десетилетия откакто появата на човек в белезници можеше да му провали живота.

 Ето за такива неща си говорехме на събитието на „Ла Република”, по темата за репутацията. Още на следващия ден попаднах на една обширна статия в италианската преса озаглавена "Изгубеният срам" – очерк за поредица книги със заглавия като "Срамът: Метаморфоза на емоцията" и "Без срам". Изглежда, че темата с изчезването на срама има все по широк отзвук в ежедневието на хората. 

И така, дали това вманиачено желание да бъдеш видян и да постигнеш популярност на всяка цена, дори ако се наложи да направиш нещо изключително пошло произлиза от загубата на срам? Дали нашето чувство за свян е изчезнало, защото в днешно време е по-важно да бъдеш видян, дори ако означава да се посрамиш? Аз лично съм склонен да подкрепя втората хипотеза. Толкова голямо значение се отдава на това да бъдеш видян и да си тема на разговор, че хората са готови да се откажат от всякаква интимност.

Авторът на "Изгубеният срам" отбелязва също така друг признак на безсрамието:  много хора говорят високо по своите мобилни телефони във влака, позволявайки на всички да узнаят техните лични дела - онази чувствителна информация, която се прошепваше днес се крещи на висок глас. Не че хората не съзнават, че някой може да ги чуе, което би показало лошото им възпитание - те подсъзнателно искат да бъдат чути, дори и техните лични истории да не са толкова важни. Но за съжаление не всеки може да има забележителна история и затова им стига да бъдат чути и видени (По-добре на хората в устата отколкото в краката)

Четох, че някакво неформално движение проповядва завръщането на публичното признание. И имат право: Къде  е удоволствието да разкриваш срама си на един единствен проповедник, когато можеш да достигнеш до масите и да се изложиш публично.

Умберто Еко, списание „Мениджър”