Когато преди повече от две десетилетия беше въведен тристълбовият модел на пенсионната система в България, основната цел беше създаването на възможност за по-високи пенсии. Тъй като вторият стълб е задължително допълнително пенсионно осигуряване, логиката на модела беше диверсификация на риска и осигуряване на по-устойчиви доходи за бъдещите пенсионери. Идеята беше ясна – комбинация между разходопокривен първи стълб и капиталов втори стълб, който чрез дългосрочно инвестиране да допринася за по-добра адекватност на доходите на пенсионерите. По онова време обаче страната нямаше натрупан опит в управлението на публични средства на капиталов принцип. Съществуваха и сериозни опасения за сигурността на осигурителните вноски за втора пенсия. Затова законодателят прие изключително рестриктивни инвестиционни правила за универсалните пенсионни фондове. В резултат значителна част от инвестициите беше насочена към нискорискови инструменти, най-вече държавни ценни книжа. Това гарантира стабилност, но неизбежно ограничи потенциала за по-висока доходност. Ситуацията се усложни и от факта, че първите поколения, които започнаха да получават втора пенсия, имаха сравнително кратък осиг...