„Българските ученици са на последно място по математика в ЕС, а по четивна грамотност – на предпоследно.“ Новината от 5 декември 2023 г., когато излязоха резултатите от международната програма за оценяване на учениците на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) – PISA, всъщност не е нова. България е на последните места сред държавите в ЕС още от 2000 г., когато се включва в програмата.

За разлика от резултатите на българските ученици инвестициите в училищно образование през последните години значително се променят. Учителските възнаграждения се повишиха и има политически консенсус да не падат под 125% от средната заплата за страната. Педагогиката вече е второто най-желано направление във висшите училища. За периода 2014–2021 г. България получи 1,3 млрд. лв. само от европейските фондове за образование и наука. По новата Оперативна програма „Образование“ идват още близо 2 млрд. лв. – колкото и по Плана за възстановяване и устойчивост. Към тях се добавят и милиони годишно от Републиканския бюджет по националните програми на Министерството на образованието и науката (МОН). Голяма част от тях отиват (поне на хартия) за обучения на учителите и подкрепа за най-уязвимите ученици. Възвръщаемост обаче няма. На хартия остават и редицата анализи и препоръки за реформи, които утвърдени организации като Световната банка, Европейската комисия и ОИСР отправят към България.

Решението е в училищата

Какво можем да направим, докато чакаме публичните инвестиции в образованието да започнат да се планират и изпълняват с мисъл за успешното развитие на учениците? Трябва да потърсим решението там, където образованието може да се променя ежедневно – в училище.

Когато има добре подготвен управленски и учителски екип, едно българско училище може да направи така, че учениците му да са функционално грамотни и да усвояват умения за успех през XXI век. Задачата е трудна, но не невъзможна.

Успехът на училището, както на всяка една организация, която оперира в сравнително предсказуем „пазар“ (т.е. клиентите – учениците – са гарантирани, стига да осигуряваш добра услуга), зависи от няколко неща:

• Ясна визия какво училището цели да постигне с услугата си – т.е. какви ще бъдат учениците на изхода, с какви умения, нагласи и знания ще завършат училище, за да преминат успешно към следващия етап на развитие в живота си.
• Управленски екип с ясна стратегия и висока ангажираност да постигне горната визия. Този екип разбира на база на реални данни, откъде тръгва всеки ученик и следи напредъка му към крайната визия. Стратегията включва и един основен елемент на високоефективните организации – споделени и приобщени в екипа принципи на работа (организационни ценности), които в най-голяма степен предпоставят постигането на визията.
• Членове на училищната общност (учителите и останалите специалисти), които разбират и приемат визията за успешните ученици за свой основен приоритет и имат нужните знания, умения и нагласи да я постигнат заедно с колегите си, учениците и родителите им в синхрон с ценностите на училището.
• Съпътстващи процеси и инструменти, които улесняват и фокусират работата на училищната общност в посока постигане на визията за учениците.

Тази „рецепта“ надали ще изненада опитните лидери на организации. Разбира се, „дяволът е в детайлите“ и успехът на училището зависи от това как точно е изпълнена всяка една от точките. Добрата новина е, че вече немалко училищни директори осъзнават, че няма нужда да чакат МОН да зададе училищната визия и ценности или да обучи учителите им как да управляват класната стая и да преподават спрямо нуждите на учениците. В динамично развиващата се българска образователна екосистема има смислени инициативи, които предоставят полезни обучения, ресурси, идеи, общности за обмен на добри практики и вдъхновение. Те работят с данни и измерват обективно ефективността си чрез крайния резултат – реални подобрения в образователния процес за учители, ученици и цели училища.

Ключът са хората

Двигател на промяната в училище не са нито учебните програми, нито STEM центърът, нито „Дигиталната раница“. Ключът са хората. От една страна, това са учениците – тези, които няма как да мотивираме за учене, ако очакваме да са безмълвни, неподвижни реципиенти на свещеното знание, предавано от учителя (както, за съжаление, все още заблуждаваме голяма част от студентите в педагогическите специалности, че трябва да гледат на учениците си). Не поставим ли ученика в центъра на образованието като основна и активна страна в процеса на (взаимно) обучение, няма шанс училището да напредва и да развие в децата и младежите необходимите за XXI век умения.

От друга страна, това са учителите и лидерите на училищата. От тях зависи да обединят училищната общност около крайната цел – да бъдат обучени можещи и мислещи хора. Учителите и директорите са ролеви модели за учениците с поведението си. Те развиват функционалните умения на учениците с практически задачи, внимателно подбрани въпроси и ефективно управление на динамиката в класната стая. Те могат да провокират учениците, особено в тийнейджърска възраст, да осмислят преживяването си в училище и да осъзнават нуждата и ползата от ценностни норми, правила и процедури. С такава основа младите хора ще се реализират като пълноценни личности с нагласи за градивно развитие в модерния дигитален свят.

Рецепта за успех

През последните години въпреки негативните тенденции и застоя в много образователни политики наблюдаваме примери на отделни училища, които вземат нещата в свои ръце. Какво правят те?

• Включват учениците в намирането на решения на съществуващи проблеми и в планирането на промени в училище. Някои го правят през визионерски работилници с ученици, родители и учители. Други се опират на училищните парламенти и предложените от тях инициативи. Трети инициират срещи между ръководството на училището и учениците, за да чуят какво вълнува децата и младежите. В училища, където такива практики не съществуват или са проформа, предизвикателството е как да преодолееш началните съпротиви, критики и мълчание на учениците. Когато училищните лидери си поставят за цел да подкрепят учениците да изразят реалните си интереси и нужди, посяват семето на нагласата „от мен зависи да променя и подобря“ (на езика на модерните умения я наричаме „инициативност“, „вътрешен локус на контрол“). С времето примерът на отделни ученици и членове на екипа заразява цялата общност.
• Развиват учителите си, така че да преминат от парадигмата на „учителя в центъра“ към взаимодействие в клас и в училище с „ученика в центъра“. Това не е проста задача. Сегашните учители са затвърдили първата парадигма в собствените си ученически години, а и в университета след това. Дори наскоро завършили млади специалисти с квалификация „учител“ са снабдени основно с умението да преподават пред дъската.

Битката за промяна на един толкова дълбоко насаден модел на преподаване и взаимоотношение с учениците, в който учителят се вижда като безспорен авторитет, е тежка дори за най-подготвените и ефективни училищни лидери. Изискват се търпение и постоянство от страна на ръководството, както и практически демонстрации и примери от алтернативния модел, в който се изхожда от интересите и нуждите на учениците. Преминаването към „ученика в центъра“ изисква от учителят най-вече да приеме всеки ученик като достойна за уважение личност със свой дълбок вътрешен свят, човешки потенциал за развитие и партньор в процеса на взаимно учене. Тези нагласи чисто културно в България са трудни за възприемане. Преходът към „ученика в центъра“ е невъзможен, когато училищните лидери не демонстрират със своите действия и общуване такова отношение към учениците и не го изискват от всички колеги. Но пък, ако се случи, учители и родители ще бъдат изненадани от неочаквано позитивния ефект върху дисциплината на учениците, спада в нивата на агресия в училище, както и цялостното повишаване на мотивацията за учене.

• Поставят фокус върху функционалните умения за успех в ерата на изкуствения интелект. Уменията на учителите да преведат учениците през процес на откриване на отговори и решения вместо на заучаване на преподаден материал са ключови. За съжаление, единици са обученията за учители в България, които снабдяват педагозите с практически умения и техники да планират уроците си с проектнобазиран, експериментаторски подход. Още по-малко са тези, които поставят фокуса не върху оборудването в STEM центъра, а върху сериозните изисквания към учителя да измисли най-подходящите изследователски въпроси, най-интересните практически задачи, да зададе подходящите инструкции за индивидуална и екипна работа и да организира класната си стая и час така, че учениците да прекарат максимална част от времето си в това да мислят и генерират отговори и решения.

Вече има и чатботове, с които учителите могат да се консултират за идеи и дори да получат готов разписан план на урок, съобразен с предметното знание и включващ интригуващи изследователски въпроси и практически задачи. Дадеш ли му правилната насока и въпроси, ChatGPT например може да изготви не просто план на урока, а детайлни инструкции към учениците, включително идеи за домашна работа или въпроси за контролно, които тестват функционалните умения. Ако учителят вкара обратно в чатбота отговорите на учениците и ясни критерии за оценяването им, изкуственият интелект дори ще ги провери и оцени. Така учителят има един много умен асистент в час, стига да знае как да го използва и да има яснота какви цели и функционални умения ще са полезни за учениците му.

Когато повече училища вземат нещата в свои ръце и приложат споменатите добри практики на училищно развитие, е напълно възможно след три години резултатите ни на PISA поне да спрат да падат. Ако МОН възприеме тези идеи при формирането на ефективни национални политики и започне да инвестира средства с фокус учениците, със сигурност резултатите ще са още по-добри.